В този момент от мястото, където чакаше овчарят, се разнесе тихо кашляне. Не бе могъл да го потисне.
— Чухте ли? Той наистина е още там — каза Манах.
— Тогава да стреляме по него — извика Сандар.
— Свали пушката! — заповяда Манах. — Не можеш да го видиш, а ако стреляш, няма да го улучиш, само ще издадеш присъствието ни. Трябва да направим нещо друго. Джемал, върни се в къщата и ни съобщи какво е положението там.
— Шейтан! — отговори конакчията. — Трябва ли да се оставя да ме застрелят заради вас?
— Чужденците няма да ти сторят нищо. Ще кажеш, че сме те принудили. Прехвърли вината върху нас. Те можеха да стрелят по нас още в стаята, но не го направиха. Оттук можеш да си направиш извода, че нямат за цел да ни убиват. Затова върви и не ни карай да те чакаме дълго!
Конакчията се отдалечи. Останалите продължиха да си шушукат. Не след дълго той се върна.
— В къщата не може да се влезе — съобщи той. — Те са в стаята.
Заговорниците се съвещаваха известно време дали да бягат, или да останат. Още преди да вземат някакво решение, се случи нещо, което изненада и мен. Чуваха се отмерени стъпки, приближаващи се иззад къщата и един приглушен глас заповяда:
— Дур! Аскерлер, тюфенклердолдурунус! (Стой! Войници, заредете пушките!)
Както за мое учудване установих, това беше гласът на Халеф.
— Чухте ли? — прошепна гостилничарят. — Това са войници. А този, който ги командваше, не беше ли дребният арабин?
— Да, той беше, със сигурност — отговори Баруд ал Амасат. — Развързали са го и е скочил през прозореца, за да доведе войниците, които господарят му е домъкнал. Това може да е войска само от Юскюб. Откъде е намерил тези хора толкова бързо?
— Шейтанът им изпраща помощ от всички страни! — изсъска Манах ал Барша. — Не бива да оставаме повече тук. Чуйте! Отново се разнесе гласът на хаджията:
— Дурун бурада! Араштаръръм! (Чакайте тук! Ще огледам наоколо.)
— Трябва да изчезваме — прошепна Манах. — Щом дребосъкът е излязъл от стаята, то и останалите не са вече там. Бързо влез вътре, Джемал! Ако не са вече вътре, изнеси мюбарека. Треската му сигурно още не е минала — той също трябва да изчезне. Междувременно ние ще доведем конете. Ще се срещнем вдясно от брода под четирите кестена. Но бързо, бързо! Нямаме нито миг за губене.
Другите, изглежда, бяха съгласни с това и се спуснаха да бягат. Трябваше да стигна до кестените преди тях. Не познавах околността, но знаех, че тези дървета са от дясната страна на брода, а тъй като вече бях минал оттам, се надявах лесно да открия мястото на срещата. Карабината оставих под смърчовете, за да не ми пречи на придвижването.
Чух скърцане на врата, явно беше тази на обора, и се спуснах възможно най-бързо към брода. Като стигнах до него, се обърнах надясно и след около четирийсет крачки забелязах четирите дървета. Бяха с гъсти корони. Две от тях се издигаха нависоко, а клоните на другите се спускаха толкова ниско, че почти можех да достигна с ръце най-долните от тях. Обвих с ръце едното стебло. С няколко захвата и един скок се озовах върху един клон, който беше достатъчно дебел, за да издържи няколко души с моето тегло. Едва се бях качил и чух тропота на приближаващи се коне. Бегълците дръпнаха юздите на животните и спряха под мен. Конакчията беше докарал и мюбарека. Откъм къщата се чуваше гласът на Халеф:
— Хайде да влезем вътре. Като чуете изстрелите ни, разбийте кепенците!
— Аллах трудно ще ме намери — стенеше тихо мюбарекът. — Тялото ми е като огън, а душата ми гори като луд пламък. Не знам дали ще мога да яздя.
— Трябва — отвърна Манах. — Ние също бихме си отпочинали, но тези дяволи ни преследват навсякъде. Налага се да бягаме, а все пак трябва да узнаем какво ще се случи тук днес. Джемал, изпрати ни куриер.
— Къде да ви търси?
— Някъде по пътя към колибата на въглищаря. Но чужденците трябва да насочиш по следите ни. Кажи им, че сме тръгнали към Шарка. Те сигурно ще ни последват, а тогава с тях вече ще е свършено. Ще ги причакаме до Дяволската скала. Там не могат да се отклонят, нито наляво, нито надясно и ще ни паднат в ръцете.
— А ако въпреки всичко се измъкнат? — попита Бъбар.
— Тогава с още по-голяма сигурност ще ни паднат в лапите при въглищаря. Джемал ще им разкаже за съкровищата на Пещерата на скъпоценните камъни, както е разправял на всички други, които са се хващали в клопката. Трябва да са в съюз с целия ад, за да намерят ип мердивени[9], която води към кухия дъб. Разбира се, Кара Нирван ще иска да задържи за себе си врания жребец на немеца. Но останалото ще си разпределим ние и мисля, че ще бъдем доволни. Човек, който предприема подобни пътувания и притежава такъв кон като на този алеман, сигурно има много пари.