Аха! Ето че се приближаваше към целта си. Привидно се съгласих с него и казах:
— Имаш право. Един благонадежден водач би бил от голяма полза. Но тъкмо защото съм чужденец, трябва да бъда предпазлив. Не познавам хората тук. Лесно бих могъл да попадна на човек, който не заслужава доверието ми!
— Вярно е.
— Или може би имаш предвид някой благонадежден водач за мен?
— Вероятно. Къде искате да отидете?
— В Калканделен.
Това не беше вярно, но имах причини да говоря така. Той също веднага направи физиономия на разочарование и бързо каза:
— Не очаквах това, ефенди.
— Защо?
— Защото вчера чух, че имате намерение да продължите в друга посока.
— И коя е тя?
— След шестимата конници.
— А, така ли? Но кой ти каза това?
— Те го споменаха, като говореха за вас. Разправяха, че ги преследвате отдавна.
— Признавам, че е така. Но вече се уморих да препускам след хора, които непрекъснато ми се изплъзват. Така човек се излага на неприятности и допуска грешки, за които не може да носи отговорност. Ти самият се убеди в това.
— О, хайде да не говорим повече за станалото вчера. Случилото се вече е забравено и простено. Изглежда, тези шестима мъже много са те обидили?
— Изключително.
— След като толкова дълго време ги преследваш, би било глупост да се откажеш точно сега, когато е почти сигурно, че тук би могъл да ги заловиш.
— Откъде знаеш?
— Стигнах до този извод, след като ги подслушах. Ти сигурно знаеш накъде смятат да продължат?
— Откъде бих могъл да го знам? Тъкмо това е причината да се откажа от по-нататъшно преследване.
Хитрата лисица направи тайнствена физиономия и каза:
— Сега ще се убедиш, че не съм отмъстителен, ефенди. Ще ти направя голяма услуга, като ти кажа къде можеш да намериш тези хора.
— О, ти знаеш! И накъде се отправиха те?
— Тръгнаха за Глоговик. Питаха ме колко път има дотам и трябваше да им опиша пътя.
— Но това е великолепно! — извиках аз привидно зарадван. — Тази новина е изключително важна за мен. Още днес тръгваме за Глоговик. Но ще можем ли да узнаем там накъде са продължили?
— Не е необходимо да питаш, защото аз вече знам.
— В такъв случай нашите врагове са били много общителни с теб!
— О, не, просто аз всичко подслушах.
— Толкова по-добре, защото няма да се страхувам, че са искали нарочно да те заблудят. И накъде тръгнаха?
— Към Фандина. Намира се от другата страна на Черна Дрина. Ще останат там известно време и тогава ще можеш да ги заловиш. Ясно беше, че лъже, но въпреки това попитах:
— А познаваш ли пътя от Глоговик до Фандина?
— Много добре. Роден съм там. Ще минете през изключително красиви местности, например край прочутата Дяволска скала.
— Защо носи това име?
— Ти си християнин и сигурно знаеш, че Иса Бен Мариам[10] е бил изкушен от шейтана. Но той не успял да осъществи намерението си, избягал и спрял за почивка при онази скала. Разгневен, ударил с юмрук по планината така, че разцепил огромната скала по средата. През появилата се цепнатина сега минава пътят, който трябва да следвате.
— Това легенда ли е?
— Не, истина е. Затова онази скала е наречена Дяволската скала.
— Любопитен съм да я видя.
— Ще се озовеш в гъста гора, където между скалите се намира прочутата Джевахир магарасъ[11].
— А каква е нейната история?
— Една фея обикнала обикновен човек. Господарят на царството на феите съчувствал на любовните й мъки и й позволил да пристане на любимия си, но трябвало да се откаже от своите привилегии, да приеме човешки образ и също да умре. Тя се съгласила и се отправила към земята. Позволено й било също да вземе със себе си всичките си скъпоценности. Но като дошла на земята, нейният любим междувременно й бил изневерил и от мъка тя се оттеглила в пещерата, където пръснала скъпоценностите си и горчиво заплакала. Който иде в онази пещера и има чиста съвест, ще намери някой от онези камъни. Много хора вече са влизали вътре като бедняци и са излизали като богати хора, защото скъпоценните камъни на феята са необикновено големи и чисти.
Джемал изпитателно ме гледаше изпод вежди, за да види какво впечатление ще ми направи легендата. Това значи беше примамката, с която въглищарят привличаше жертвите си! Като се има предвид суеверието на тамошното население, не е чудно, че се намират хора, които се подвеждат от тази детинска история.
Конакчията настойчиво добави:
— Познавам няколко човека, които са намирали такива скъпоценни камъни.