— Кара Бен Немзи! — извика той. — Чужденецът с вълшебните пушки!
В продължение на миг той ме гледаше безпомощно, но после се понесе върху белия кон през равнината, бързо като мисълта.
— Сър Дейвид, заемете се с този тук! — извиках аз на англичанина. и полетях след ездача.
Той яздеше най-бързия кон на хадедихните, онази бяла кобила, за която Мохамед Емин ми беше казал: «С тази кобила може да ме раздели само смъртта.» С нея той беше изморил до смърт дивото магаре на Синджар. Дори моят Рих не би могъл да я настигне, ако върху нея седеше истинският й господар. Но този конекрадец не знаеше тайната й и не можеше да я накара да развие най-голямата си скорост. Затова бях сигурен в успеха си.
Сложих ръката си между ушите на жребеца и извиках три пъти «Рих!» Той изцвили силно и така полетя, че щеше да ми се завие свят. След около половин минута видях, че разстоянието се стопява. Крадецът се обърна и също го забеляза. Той заудря коня, за да го накара да препуска по-бързо, но благородната кобила не беше свикнала на такова отношение и се съпротивляваше. Това ми даде възможност да се приближа по-бързо. Крадецът полагаше всички усилия и прилагаше цялото си ездаческо изкуство. Успя отново да овладее кобилата и полетя напред.
Мъжът беше превъзходен ездач. Не е трудно да се предположи, че когато едно племе иска да открадне най-хубавите коне от друго, използва за това най-добрите си ездачи. Те от своя страна не вземат тежки оръжия със себе си, за да не им пречат, а само ножове. Затова пък им дават придружители, които да ги пазят и защитават. Това бяха конниците от другата група, която се беше отправила на север, за да отклони от същинските крадци и насочи към себе си преследвачите.
Но ездаческото умение не помогна на мъжа. Приближавах се все повече към него. Той започна да прави финтове, като се отклоняваше от посоката ту вляво, ту вдясно като преследвана от хайка лисица. Но напразно. Успях да го настигна.
— Спри! — заповядах му аз.
Той размаха ножа си, изсмя се подигравателно и не се подчини. Много ми се искаше да скоча от моя върху неговия кон, но това щеше да навреди на нежната кобила. Затова продължих да яздя до него и насочих револвера си към тялото му.
— Още веднъж ти казвам, спри, иначе ще те застрелям! Той отново се изсмя. Тогава се прицелих в ръката му, която държеше ножа, и натиснах спусъка. Куршумът улучи. Той изкрещя от болка и изпусна ножа. Вече беше обезоръжен. Приближих врания жребец плътно до кобилата, изправих се в стремената и го ударих с юмрук по главата. Той се олюля и изпусна юздите от лявата си ръка. Аз веднага ги хванах. Конят и ездачът бяха в ръцете ми. Спряхме, след като животните бяха препускали още известно време. Крадецът не беше съвсем зашеметен, но се клатушкаше в седлото насам-натам. От дясната му ръка течеше кръв.
— Дръж се здраво! Връщаме се обратно! — заповядах му аз. — Ако се опиташ да бягаш или да се съпротивляваш, ще те застрелям! Той разбра, че трябва да се подчини, и се примири със съдбата си. Преследването не беше траяло и пет минути, но се бяхме отдалечили доста от англичанина. Яздихме в тръс около четвърт час. Англичанинът беше при камилите, а другият крадец седеше до него.
— Добре, че идвате — извика ми той. — Този човек е дяволски скучен. Исках да си поговоря с него, но той не разбира нито дума английски.
— Не е и необходимо един сър Дейвид Линдси да разговаря с конекрадец — засмях се аз. — Как го хванахте?
— С ръце. Негодникът искаше да избяга, но и аз имам крака. Well!
— Но той има и нож!
— Аз също!
— Той опита ли се да се съпротивлява?
— Разбира се. Но го цапнах по носа и скоро ще изглежда така, както някога моята алепова цицина. Този там също ли е цапнат?
— Да — отвърнах аз. — Сега ние ще яздим конете, а тези двама джентълмени ще се возят върху камилите.
— Къде отиваме? — осведоми се Линдси.
— Не много надалеч. Само дотам, където негодниците са се разделили.
— Разделили ли? Защо?
— Много е просто, сър Дейвид. Хадедихните са забелязали кражбата едва през деня и веднага са се впуснали да ги преследват. За да ги заблудят, крадците са се разделили на две групи. Едните са поели на север, а тези двамата тук, с плячкосаните коне — на запад. Ще яздим до мястото на разделянето, а оттам скоро ще стигнем до хадедихните.
— Well! Как ще се ококорят само, като видят конете им да се връщат, и то от кого!
Двамата абу-ферхани — защото наистина бяха от това племе — трябваше да се качат върху камилите, след като превързах ръката на единия от тях. После продължихме да яздим нататък, докато тяхната следа се сля с тази на съучастниците им. Там отново слязохме от седлата и седнахме в тревата. Конете и камилите веднага започнаха да пасат. Линдси потриваше ръце от удоволствие и каза: