— Любопитен съм да видя физиономиите им! Голям майтап ще бъде, нали?
— Да, страхотна изненада. Халеф ще е един от първите, а Амад ал Гандур сигурно също е там.
Трябва да припомня, че когато ние двамата с Халеф от кервана на смъртта се върнахме при хадедихните, Амад още не се бе прибрал при племето си. Тогава смятахме, че е загинал. По-късно обаче той все пак благополучно се бе завърнал. Беше отмъстил за смъртта на баща си на бебехите, макар това да му беше отнело повече време, отколкото можеше да се предполага. Сега като наследник на Мохамед Емин беше облечен в достойнството на шейха на хадедихните.
— А Омар Бен Садек с петнистия! — добави Линдси. — Страшно се радвам. Съвсем друго е човек да пътува с вас, сър. Винаги преживява нещо.
— Не ме карайте да се чувствам горд, сър Дейвид! Всички хора имат своите преживявания.
— Да, но какви!
Двамата пленници не проронваха нито дума. Единият беше впил поглед в земята, другият непрекъснато дърпаше носа си, който постоянно увеличаваше цветовото си разнообразие и дължина. Изглежда, англичанинът здравата го беше ударил.
Като почакахме около четвърт час, видяхме куп ездачи да се появяват на източния край на хоризонта.
— Идват, идват! — смееше се Линдси. — Бих искал веднага да им подаря хиляда фунта стерлинги! Yes, well!
Да, хадедихните идваха. Те се приближаваха бързо, следвайки дирята на конекрадците. Видяха ни и спряха, за да ни разгледат. До камилите ни те забелязаха също белия кон и врания жребец. Цветовете на конете съответстваха. Но бяха ли техните? Не, защото тогава би трябвало ние да сме крадците, а в такъв случай нямаше да седнем там и да ги оставим така спокойно да се приближат.
— Сър — попита англичанинът, — кой е високият брадат мъж начело?
— Това е Амад ал Гандур. Той има брада и е висок като баща си, само че неговата е черна, а тази на Мохамед Емин беше бяла като сребро.
— А старецът до него?
— Той е шейх Малек на атайбехите, дядото на Ханех, най-прекрасната сред прекрасните.
— А дребосъкът встрани от него?
— Нашият Хаджи Халеф Омар.
— Well! Очите ви са по-добри от моите. А няма ли там и един ездач на петнист кон?
— Да, това е Омар Бен Садек на своя шарен кон. Още не са ни познали. Но ето, че идват.
— Well! Веднага ще им се покажа в цял ръст.
Той стана, изпъна дългата си снага колкото може повече и закрачи към тях. Те отново се стъписаха. Странната фигура на сиви карета ги изненада. Тогава обаче дребосъкът нададе силен вик на радост, подкара коня си напред, като въодушевено викаше на арабски и турски, смесено с малкото немски и английски изрази, които знаеше:
— Машаллах! Прекрасно! That’s Sir David Lindsay! Кейфинис не-дир? (Как си?)
Той се приближи в галоп. Линдси се затича срещу него. Като се срещнаха, Халеф скочи от коня и попита:
— You тук при нас! Аллах, Аллах! How do you do? Чували ли сте нещо за моя добър сихди? Той как е? Оженил ли се е, или още не е? Какво…
Въпросът заседна в гърлото на хаджията. Бях обърнат към него почти с гръб, но сега станах и тръгнах към него. Първоначално той изобщо не помръдваше. После разпери ръце, сякаш искаше още отдалеч да ме прегърне, но не можа да се отдели от мястото си. Падна на колене и замърда устни. Виждаше се, че иска да говори, но не можеше. По лицето му се стичаха големи сълзи.
Бях дълбоко трогнат от това необикновено вълнение. Вдигнах дребосъка и го притиснах към гърдите си. Той обви ръце около мен, притисна лицето си до моето и сърцераздирателно се разхлипа.
Останалите също се оживиха. Познаха ни. Познаха също и жребеца, и кобилата, а в следващия миг около нас гъмжеше от наскачалите от седлата ездачи, които викаха и питаха. Всички ръце се протягаха към нас. Не можех да стисна нито една от тях, защото бях зает изцяло с моя Халеф, който най-сетне се успокои и вече можеше да говори, но първо изрече думите:
— Я, сихди хаяти, наими, нури еш шемс, я Аллах, я Аллах! (О, сихди, мой живот, мое щастие, моя слънчева светлина, о, Боже, о, Боже!)
Той милваше с две ръце лицето ми и целуваше ръба на наметалото ми. За него в този момент беше все едно дали двата скъпоценни коня бяха спасени или не. Той имаше мен. Това му стигаше.
Толкова по-голяма беше обаче после радостта на другите, че животните са в безопасност. В моите очи също се появиха сълзи от силното вълнение на Халеф, но все пак не можех да не се засмея на начина, по който карираният англичанин поздравяваше хадедихните. Той използваше целия си запас от арабски и турски думи, за да им каже колко много се радва на срещата. При това си служеше с около двайсет, най-много трийсет израза и можете да си представите каква безсмислица се получаваше.