Омар Бен Садек дълго бе чакал, за да може и той да се доближи до мен. Накрая той просто хвана Халеф за раменете, отдръпна го от мен и каза:
— Да не мислиш, че ще можеш да запазиш сихдито единствено само за себе си? Тук има още някой, който иска да го поздрави!
Той притисна устни до пеша на дрехата ми, колкото и да не ми се искаше да го допускам, и ги държа там, докато Амад ал Гандур го отстрани оттам и стисна десницата ми.
— Слава на Аллаха, който те води отново при нас, о, Кара Бен Немзи ефенди! — започна той. — В лагера ни ще настъпи голяма радост, а за шатрите ни блаженство. Нашите воини ще те посрещнат с лаб ал баруд, танца на барута, а от устите на жените и момичетата ще прозвучи твоят хвалебствен химн. Добре дошъл при нас, както никой друг досега от нашите добри приятели и дори още само появата ти ни носи благополучие. Ти си спасил двата най-благородни коня на нашето племе. Ще ни кажеш ли как стана това?
Едва след този въпрос на шейха Халеф отмести поглед от мен и го насочи към жребеца.
— Да — извика той, — едва прочутият Кара Бен Немзи е стъпил на наша земя, и вече ни дарява с щастие. О, сихди, бяха ми откраднали Рих, коня на моята душа, жребеца на моето сърце. Какъв позор щеше да бъде за мен, ако не беше победил разбойниците! Как успя да настигнеш тях и конете с вашите бавни камили?
— Ще научиш веднага, но първо искам да поздравя този малък бен араб, за когото веднага се досещам кой е.
Едно около осемгодишно момче седеше върху може би тригодишно черно жребче. То не беше слязло от седлото и ме гледаше с големите си тъмни очи с особен израз в погледа. Подадох му ръка и казах:
— Не сме се виждали от три години. Ти си Кара Бен Хаджи Халеф, синът на моя приятел, нали?
— Аз съм — отговори то, а сочейки към младото конче, добави: — А този вран жребец е Асил Бен Рих, синът на този, който си подарил на баща ми.
— Какво, Рих има син? — попитах аз учудено.
— Син и дъщеря — отговори Халеф. — Може ли такъв кон да остане без поколение? Не. Наследниците му трябва да бъдат черни като самия него, затова разпитах за най-добрата черна кобила, която можеше да се намери. Този прочут кон живееше в арабската пустиня в Ел Хамада и се наложи да преодолея големи опасности, докато намеря щастливия й притежател. Нашият Рих му хареса и той сключи с мен договор. По възможност Рих трябваше да ни дари със син и дъщеря. Дъщерята щеше да принадлежи на него, притежателя на кобилата, а синът — на мен, притежателя на жребеца. Така и стана. Рих оправда надеждите ни. Дъщерята е на две, а синът на три години. Виждаш го пред себе си, сихди. Той дори е по-благороден от Рих и момчето ми вече го язди, синът на най-чаровната сред красавиците. Те двамата ден и нощ са заедно и вече сме го научили на една тайна, която ще ти издам, защото той е твоя собственост, както на теб принадлежи, и Рих.
— Не, нито един от двамата не ми принадлежи — отвърнах аз. — Твои са.
— Не, твои са! — настояваше хаджията. — Ти ми повери прекрасния Рих, защото само при нас може да живее. Грижих се за него с богатствата, които получих благодарение на теб, и можех да го яздя, докато те нямаше. Така бях пребогато възнаграден за усилията, които полагах за него. Всъщност това не бяха никакви усилия, а предимства и блаженство, на които се наслаждавах. Сега ти се върна при нас и отново ще го яздиш. Надявам се, че няма да отхвърлиш тази моя молба. Защото дори и правото ти да беше изгубило давност, ти отново го придоби, като спаси коня от ръцете на тези крадци. Кажи да, сихди! Вземи го! Ще ми доставиш голяма радост, защото не искам да виждам обичния си сихди на гърба на друг кон освен на този, който го е носил през толкова големи опасности и към големи подвизи.
Трябваше да изпълня желанието на Халеф, дори и да не бях имал такова намерение. Взех Рих, но само докато трае престоят ми при тях.
После им разказах как заловихме двамата абу-ферхани. Вързаха ги върху камилите, за да ги вземат с нас. Открадването на такъв кон се наказва със смърт, но от радост, че сме им дошли на гости, Амад ал Гандур, Хаджи Халеф и шейх Малек обещаха, че наказанието няма да бъде толкова тежко.
Потеглихме към пасището на хадедихните. Изпратиха напред вестоносец, да съобщи на хората там за идването ни.
Щяхме да яздим около три часа. След като това време изтече, видяхме голям рояк конници да яздят срещу нас. Препускаха насреща ни със силни викове, обградиха ни и ни притискаха от всички страни, сякаш искаха да ни стъпчат. Тичаха един през друг, викаха «да живее» и «добре дошли» и стреляха във въздуха с пушките си, при което беше изхабен много барут. Затова такъв вид посрещане се нарича лаб ел баруд, танц на барута.