— Това, което е трябвало да изпълните преди идването ни — отвърнах аз.
— Казваш, че трябва да поемем към планините? Тогава тук ще останат само обикновени воини, които не могат да ви предложат нищо.
— Грешиш. При нас ще бъдат най-добрите от племето ви, а именно вие.
— Ние ли? Как така?
— И още питаш, шейх? Не беше ли Мохамед Емин мой приятел и брат? Не се ли бихме с него рамо до рамо срещу враговете на хадедихните? Не сме ли яздили заедно седмици наред и не споделяхме ли радост и страдания, опасности и лишения? Не бях ли ранен в същия ден, в който Аллах го извика при себе си? Не участвах ли в погребението му и не казах ли на гроба му сурата на възкръсването? Не е ли тогава мой дълг да посетя с вас приятеля, който ми е бил толкова скъп?
— Кара Бен Немзи, ти искаш да дойдеш с нас, наистина ли? — извика радостно Амад ал Гандур. — Сега можем да бъдем сигурни, че опасностите ще бъдат преодолени.
— Очакват ли се големи опасности? — осведомих се аз.
— Не повече от обикновено.
— По кой път ще тръгнете?
— Този, който избереш ти. Ще се съобразим с желанието ти. Решихме да не вървим по прекия път към гроба. Моите бойци искат да минат по предишния ни път, за да стъпят по местата, на които е бил шейхът в последните си дни. Смятат, че му го дължат, а аз се съгласих, защото имах същото желание. Затова щяхме да потеглим към планината @Загрос, първо към чинаровата гора, където срещнахме Хайдер Мирлам. Това като че ли беше първото стъпало към високата гробница на моя баща Мохамед Емин.
— Съгласен съм, защото и аз искам да видя още веднъж тези места, до които тогава се докоснахме — обясних аз. — А какво е положението с бебехите? Те бяха наши врагове. Ти им отмъсти за смъртта на баща си. Затова всеки хадедихн, който падне в ръцете им, ще е жертва на кръвно отмъщение. Ще трябва да се пазим от тях.
— Да, ще го направим. Но не забравяй, че по това време на годината лесно можем да ги избегнем, а няма защо да се страхуваме и от другите кюрдски племена, през чиито области ще минем. Освен това сега сме двайсет храбри воини, а тъй като и ти с твоите пушки си с нас, все едно, че сме сто.
Тогава стана моят Хаджи Халеф Омар, опита се да засуче тринайсетте косъма на редките си мустаци, окашля се, както правеше винаги, когато се канеше да произнесе някоя от дългите си речи, и започна:
— Чуйте, храбри, непобедими мъже! Искам да ви говоря. Беше на двайсет и шестия ден на месец рабул ахир, когато Мохамед Емин, шейхът на хадедихните, падна в боя срещу бебехите. Ние победоносно се сражавахме на негова страна, при което моят сихди беше пронизан с копие, а аз бях прострелян в дясното бедро. Решихме тържествено да празнуваме този ден, като се отправим към гроба на шейха и му отдадем почит. Не искаме да проливаме кръв, защото смъртта на Мохамед Емин вече е отмъстена, а от моя сихди се научих да проявявам милост и състрадание. Пътуването ни ще бъде пътуване на благоговението и мира. Затова ви моля да организираме всичко така, че да избягваме всякакви срещи с хора, които са враждебно настроени към нас, и да направим свой водач Кара Бен Немзи ефенди. Той ще ни води така, че няма да се впускаме в битки. Като казвам това, не се страхувам, че някой от вас може да ме сметне за страхливец. При други обстоятелства бих бил готов веднага да се бия с него на живот и смърт. Той отново седна, а аз отговорих:
— На никой от нас и през ум не му минава да смята за страхливец доблестния Хаджи Халеф Омар, който много пъти е доказвал храбростта си. Той каза това, което се таеше в душата ми. Пътуването ни ще е мирно. Не мога да претендирам обаче за голямата чест да бъда ваш водач. Всеки един от вас е също толкова храбър, опитен и съобразителен воин, а Амад ал Гандур е вашият шейх. Аз съм ваш гост и с удоволствие ще му се подчиня.
Но хадедихните не се съгласиха. Всички ми се противопоставиха, а Амад ал Гандур заяви:
— Ефенди, чуваш, че никой не е съгласен с предложението ти. Преди ти ни беше водач и ще бъдеш и сега.
— Но аз съм чужденец в тази страна. Ти я познаваш много по-добре от мен.
— Не, вече не си чужд по тези места, а твоят разум ще ти покаже пътищата дори и областите, в които никога не си бил. Често ни се е случвало. Така че не ни убеждавай! Ще ни водиш отново.
С това обсъждането на въпроса приключи, защото аз не протестирах повече. Наистина беше по-добре, ако лесно раздразнимите бедуини следват мен, а не собствените си внушения.
Скоро набързо приключихме и с останалите по-маловажни въпроси и стигнахме до решението да тръгнем на по-следващия ден сутринта. Разбира се, на хадедихните много повече им се искаше да предприемат пътуването по време на аср, следобедната молитва, защото това е часът, в който всички фанатично вярващи мохамедани започват пътуването си. Но накрая се съгласиха с мен, след като им доказах, че не бива да пропускаме три четвърти ден. Напротив, трябваше да побързаме, ако искахме да пристигнем до гроба на шейха в деня на мъртвите.