Тук му е мястото да обясня разликата между християнския и мохамеданския календар. Както вече споменах, смъртта на Мохамед Емин се падаше на 12 юни, тоест в най-горещото време на годината. Според мохамеданския календар това е през месец реби ул евел. Но мюсюлманите изчисляват годината по лунния календар, която е с единайсет дни по-къса от нашата година по слънчевия календар. Затова мохамеданските дати, сравнени с нашето летоброене, всяка година се изместват с по единайсет дни, което за осем години дава разлика от три пълни месеца. Понеже хадедихните като фанатични мюсюлмани се придържаха, разбира се, към тяхното летоброене, лесно обяснимо е защо годишнината от смъртта на шейха на хадедихните, който беше починал през юни, сега, след осем години, се падаше през март. Казано между другото, това беше най-подходящият месец за пътуване като нашето.
Омар Бен Садек също беше сред тези, които бяха определени за поклонението. Той в никакъв случай не би искал да остане настрана от това събитие и беше въодушевен от факта, че отново ще може да се отправи с мен на път. Едва ли е необходимо да се споменава, че той и жена му Шама също получиха много подаръци.
Халеф ме помоли да му разреша през тази нощ да спи до мен. С удоволствие позволих това на верния си приятел, въпреки че по всичко личеше, че за спане и дума не можеше да става. Получи се така, както си бях помислил: трябваше да му разказвам, а и той имаше да ми съобщава много новини. В крайна сметка затворихме очи на разсъмване, а бяхме събудени само след един час от оживилия се лагер.
За закуска имаше кафе, от което останахме доволни, и уханен кебап — малки печени на огън парченца месо, които бяха много вкусни. После Халеф ме заведе в шатрата си, защото Ханех, «най-прекрасната» сред дъщерите, копнееше да им отида на гости. Тя ни приготви втора, много вкусна закуска, а хаджията беше безкрайно щастлив, като видя с какво внимание и учтивост се отнасям към неговата «най-красива сред всички красавици». След като се наядохме, той ме попита:
— Сихди, вчера ти видя сина ми Кара Бен Хаджи Халеф да седи върху коня си. Как язди според теб?
— Много добре — похвалих го аз и го погледнах, изпълнен с очакване, защото го познавах и отдавна бях забелязал, че таи в сърцето си нещо много по-важно. Не отговорих така само заради бащинското му самолюбие. Затова продължих: — Досега не съм виждал момче на тази възраст така майсторски да направлява коня си. Язди като голям.
Очите на Халеф и Ханех заискриха от удоволствие.
— Караш ме да се чувствам горд с думите ти, сихди! Аз самият съм го учил. Затова тези слова прозвучаха от устата ти десетократно по-похвално. Искаш ли да видиш и как стреля? Ще бъдеш ли така добър да излезеш с мен?
Той ме изведе извън лагера, където Кара Бен Хаджи Халеф вече ни чакаше. Въоръжен беше с пушка двуцевка, два пистолета и един револвер. В земята беше забит един кол. Халеф посочи към него и каза:
— Сихди, много пъти, когато си се намирал в беда и опасност, си стрелял по някой предмет, за да покажеш на враговете си колко непогрешими са изстрелите ти и че с тях ще е свършено, ако се осмелят да те нападнат. По-късно аз също се упражнявах по този начин, а после научих и моя син. Нека ти покаже какво е научил. Позволяваш ли?
Разбира се, нямах нищо против. Момчето стреляше от възможно най-далечното разстояние и не пропусна да улучи нито веднъж. Всеки куршум се забиваше в кола на разстояние един цол от предишния, така както Халеф беше виждал да правя аз.
— Е, сихди, задоволяват ли те тези опити? — попита ме баща му.
— Разбира се — заявих аз. — Ще стане воин като баща си и съм горд, че носи моето име Кара.
— Ще стане герой като самия теб. Ела да се върнем отново в палатката, защото Ханех, най-добрата сред жените и майките, и аз имаме една молба!
Досещах се какво беше желанието му и не се бях излъгал в предположението си, защото, щом отново седнахме заедно в шатрата, той започна:
— Синът ми трябва да предприеме първия си боен поход не под водачеството на обикновен воин, а под твоето. Нима трябва да чакам, докато дойдеш отново? Може ли въобще да се знае дали Аллах е пожелал да ни зарадва още веднъж с твоето присъствие? Но сега си тук и ще ни водиш до гроба на шейха. Защо да не използвам възможността да видя как язди наследникът на моята слава и сянката на твоето величие? Позволи ми да го взема с нас, сихди! Благодарността ми няма да има граници.