— Той е прекалено млад, скъпи Халеф — прекъснах го аз.
— Нима младостта или старостта трябва да се мерят по годините? Има млади хора, които се държат като възрастни, и, обратно, често се срещат стари хора, които не са по-умни от неопитни деца.
— Така е. Виждам, че Кара Бен Хаджи е надхвърлил годините си. Но тялото му не е укрепнало достатъчно, за да може да издържи на такава бърза, далечна и напрегната езда, каквато ни предстои.
— Не мисли за това, сихди! Кара е кален като възрастен. Тази година той беше с мен в Басра, наистина дълга езда, много по-дълга от тази, която ще предприемем, и на връщане беше толкова свеж и бодър, колкото при тръгването. Казвам ти, че ще издържи, дори може би повече от някой трийсет или четирийсетгодишен боец. Много ще ми е мъчно, ако не изпълниш желанието ми.
— За изпълнение или неизпълнение от моя страна и дума не може да става. Ти си бащата и сам трябва да решиш какво трябва да прави или не синът ти. Така че зависи само от теб, дали искаш да го вземеш.
— Това казваш ти, сихди. Но хадедихните мислят другояче. Мисля, че те няма да искат да вземат момчето.
— Честно казано, не мога да ги упреквам за това, въпреки че те смятат предстоящата езда за много по-лека, отколкото аз.
— По-лека! Значи ти смяташ ездата за много по-трудна от тях?
— Не само за по-трудна, но и за по-опасна.
— Опасна ли? Защо?
— Добре направихте, като ми поверихте водачеството, защото като европеец аз съм по-предпазлив от вас. Свикнал съм да обмислям всичко и допускам, че е много вероятно да се стигне до сблъсък с бебехите.
— Но ние лесно бихме могли да заобиколим областите, където се намират те сега!
— Не, вероятно няма да можем, защото не е изключено бебехите да са точно там, накъдето ще тръгнем ние.
— Не те разбирам, сихди. Едва ли ще им хрумне идеята да идат да се молят на гроба на шейха, техния враг и противник.
— Естествено, че няма да им дойде подобна мисъл. Но там има и друг гроб, който може да ги накара да се отправят към това място в същия ден. Спомни си шейх Гасахл Габоя!
— Когото застрелях аз?
— Той е убит в същия ден като Мохамед Емин. Сега разбираш ли ме?
— Аллах, не бях помислял за това! Но си спомням също, че там изобщо няма гроб, на който биха могли да се молят, защото тогава във възбудата си след боя хвърлихме във водата и трупа на техния шейх.
— Което нямаше да позволя, ако не бях в безсъзнание — прекъснах го аз. — Мъртвите трябва да се почитат! Тогава това не беше направено, затова настроението на бебехите ще е двойно по-враждебно. На всичко отгоре след това Амад ал Гандур им отмъсти за смъртта на баща си.
— Значи ти мислиш, сихди, че те ще дойдат до реката, за да се молят?
— Мисля само, че е възможно, нищо повече. А като дойдат, едва ли ще застанат до водата. При всички случаи, когато тогава ние сме си тръгнали, те са се върнали, за да видят какво е станало с техните воини. Извадили са труповете от водата и са ги погребали. Така че там все пак има гробове, където могат да се съберат за молитва. Нашите хадедихни не са достатъчно съобразителни, за да помислят за това. Затова имам основателна причина да не смятам ездата ни за безопасна. Лесно би могло да се стигне до сблъсък с бебехите. Ако вземеш сина си със себе си, вече знаеш на каква опасност го излагаш.
— Сихди, но това не е основание да го оставя тук! Трябва ли да се страхува от опасност, която баща му приема хладнокръвно? Точно в такъв момент Кара много ще иска да бъде до мен. Да не би да е по-добър от мен? Или съм по-малоценен от него, та аз, неговият баща, да се излагам на опасността да бъда застрелян, а през това време синът да стои тук при жените, за да пази благородния си живот и да маже нежната си кожа с благовонни масла? Как ще стане от него герой, ако сега пренебрегне възможността да покаже блясъка на своята смелост и сиянието на своята храброст? Трябва ли да градя нещо, което в Европа наричат хисанет ел кесас[83], и да затворя сина си в нея, та да не падне върху него прах и да може да се възхищава на страхливостта си през стъклените вратички?
Дребният хаджия се беше разгорещил. Той продължи да говори още дълго и приведе всевъзможни примери, за да ме убеди, че е абсолютно необходимо момчето да вземе участие в този поход. Радвах се на усърдието на този храбър човек да даде възможност на сина си за мъжка постъпка. Още при първата дума, която изрече, аз не бях против да изпълня желанието му, но все пак направих едно последно възражение: