— Разбирам основанията ти, скъпи Халеф. Но какво ще каже за това Ханех, майката на момчето? Тя също има право да изрази мнението си.
— Да, така е и тя веднага ще ти каже какво мисли. Ханех, ти, най-любима от всички любими, отговори на нашия сихди какво е желанието и волята ти!
Досега тя се беше хранила с нас, без да каже дума, но следеше разговора ни с жив интерес. Сега скромно каза:
— Сихди, можеш да решиш каквото искаш и аз ще се присъединя към желанието ти, защото жената трябва да се вслушва в съветите на мъжете. Но тъй като заповядваш да кажа мнението си, ще го чуеш. Знаеш колко много обичам Хаджи Халеф Омар, моя господар и любим. Въпреки това с готовност го пусках да тръгне с теб, макар да знаех какви опасности ви очакват и че често ще рискува живота си. Тайно в себе си се страхувах и се молех за него, но се гордеех, че е твой спътник, който можеше да ти покаже, че има вярно и храбро сърце. Той благополучно преодоля всички опасности и се върна при мен като мъж, който е преживял и научил много повече от всички други мъже и воини по тези земи. Сега той участва в съвета на старейшините, които с готовност се вслушват в съветите му и ги следват. Това изпълва сърцето ми с най-голямо блаженство, защото имам съпруг, с когото друг трудно би могъл да се сравнява. Също толкова горда бих искала да бъда и със сина си и знам, че ти си този, който може да го доведе така бързо до славата, както името на баща му се носи от уста на уста. Можеш да му дадеш пример за цял живот, но само ако го има пред себе си и го види, и като е близо до теб. Затова и аз имам същото желание, което изказа Хаджи Халеф Омар. Изпълни нашата молба и вземи Кара с вас! После той ще черпи от този извор, както се пие вода от кладенец, който непрекъснато дава вода!
Очите на Халеф светнаха и той, изпълнен с гордост и радост, каза:
— Знаех, че ще говориш така ти, най-разумна сред разумните, жена на храбрец и майка на бъдещ герой! Чу ли, сихди? Тя също иска Кара Бен Хаджи Халеф Омар да дойде с нас. Не се противи, ами се съгласявай!
— Нека бъде волята ви — отвърнах аз. — Ще язди с нас.
— Дори и ако другите не са съгласни ли?
— Дори и тогава, защото се надявам, че хадедихните ще се съобразят със застъпничеството ми.
— О, сигурно ще го направят, сихди. Можеш да поискаш от тях каквото решиш, и те ще го направят, ако е възможно.
Той сияеше от възхищение, а и Ханех също се радваше изключително много, че бях дал съгласието си. Халеф изтича навън да съобщи на сина си резултата от нашия разговор.
По-късно стана това, което очаквах. Щом хадедихните разбраха, че хаджията иска да вземе момчето си, единодушно се обявиха против. Не говорих много, за да получа съгласието им. Казах само, аз също искам моят «кръщелник», който носи моето име, да дойде с мен. Тогава всички протести бяха оттеглени.
На следващата сутрин всички се бяха приготвили рано за път. С изключение на Линдси, мен и момчето потегляха двайсет добре въоръжени воини. Няколко товарни коня щяха да носят хранителните запаси, които вземахме със себе си, за да не си губим времето по пътя да ловуваме. Амал ал Гандур яздеше бялата кобила, аз — своя Рих, а момчето — Асил Бен Рих. Омар Бен Садек яхна петнистия на единия от аладжите. На Халеф беше даден другия най-добър кон на племето, а и останалите воини яздеха добри животни, така че можехме да не се тревожим за скоростта, с която щеше да се извършва пътуването ни.
Както вече беше споменато, първо щяхме да тръгнем към планината @Заргос, до която след едноседмична езда стигнахме безпрепятствено. Намерихме чинаровата гора, в чийто край бяхме лагерували преди, когато се срещнахме с туркмените от племето на беятите, и останахме там през нощта. Понеже бяхме решили да вървим по съвсем същия път, за да видим отново местата, през които бяхме минавали тогава, на следващия ден продължихме към потока, близо до който ни бяха нападнали бебехите под предводителството на своя шейх Гасахл Габоя. Там също останахме една нощ и се разбира от само себе си, че бяха възкресени всички спомени и с големи подробности разказвахме за преживяното преди години.
Според нашия план надвечер на следващия ден трябваше да стигнем до малката колиба, в която бяхме намерили Ало, приличащия на мечка въглищар. Тя беше необитаема и напълно западнала. На следващия ден по обяд се добрахме до река Берозиех, в чиито води тогава се бяхме къпали. Ден по-късно прекосихме хълмовете на Ване, а после навлязохме във водещия на юг проход. След двайсет и четири часа стигнахме в тясната долина с подобните на ливади ивици в средата, където бебехите ни бяха нападнали повторно, а после в кривата странична долина, в която бяхме пренощували с Мусафир, брата на Гасахл Габоя. Озовахме се до лагера, където двамата хадедихни се бяха разбунтували срещу мен. Там Амад ал Гандур спря и ми каза: