— Ефенди, баща ми щеше да е жив и до днес, ако не се бяхме възпротивили на волята ти, вследствие на което освободихме шейха на бебехите. Тогава постъпихме много глупаво.
Предпочетох да не отговоря нищо, защото отговорът ми щеше да прозвучи като упрек, който вече беше излишен.
По пътя Халеф показваше на сина си всяко място, което бе свързано с някакъв спомен за нас и — сигурно за стотен път — му разказваше какво се беше случило там по онова време. Това той правеше по своя живописен начин, който и сега ми доставяше голямо удоволствие.
Още от първия ден на пътуването ни бях започнал да обучавам малкия Кара. Той почти никога не се отделяше от мен и беше много внимателен и възприемчив. Учех го как да разбира всички шумове и гласове на пущинака, а при всяка следа, на която попадахме, му показвах по какви правила да я разчете, за да я разбере правилно. Затова още след изтичането на първата седмица стигнах до убеждението, че от момчето ще стане добър бедуин. Обикнах го и забелязах, че и то изпитваше симпатии към мен. Също толкова привързан беше и към Омар Бен Садек, когото той наричаше ам, тоест чичо по бащина линия.
Досега не бяхме преживели почти никакво приключение. Аз непрекъснато яздех най-отпред с Халеф и сина му, за да разузнавам местността, а хадедихните ни следваха на известно разстояние. Така избягвахме всяка опасна среща, но нямаше да срещнем някой, който би могъл да ни осведоми за сегашното положение на нещата. Щяхме да го наваксаме чак при Джибраил Мамраш.
Стигнахме и до къщата на Махмуд Мансур, шейха на джиафите, и слязохме от конете. За наша радост домакинът Джибраил Мамраш все още живееше там с жена си. Те ни познаха и ни поканиха да пренощуваме при тях. Изпълнихме това тяхно желание, защото имахме време и знаехме, че сме желани гости.
Когато отседнахме първия път при Мамраш, от него бяхме научили, че наблизо няма много от кюрдите джиафи, към които принадлежи и той, нещо повече, по тези земи беше дошло племето билба от Персия. Така беше и сега.
— А бебехите? — попитах аз Джебраил. — Къде са сега пасищата им?
— Между Киркук и Сюлеймание.
— Значи доста далеч оттук. А през последно време мяркал ли се е някой от тях насам?
— При мен не, ефенди. Но на един ден път оттук всяка година група бебехи спират за почивка. Мисля, че и сега са там.
— Колко са обикновено на брой?
— Десет-дванайсет.
— Какво правят там?
— Изглежда, честват ид ел ануат[84].
— Така ли? Има ли там гробове?
— Да, няколко. Намират се на брега на реката. Хълмовете са от пръст, но от другата страна, на скалистия хълм има самотен гроб, издигнат от камък. Ходих горе веднъж.
— Добре ли е запазен?
— Да. Махнати са само няколко камъка, така че може да се погледне във вътрешността. Вижда се как мъртвецът седи, но не е изгнил, а е изсъхнал като мумия. Има дълга, сребристосива брада.
— Имаш ли представа кой е?
— Не зная точно, защото, когато миналата година ходих там, чертите на лицето му така се бяха сбръчкали, че не можеха да бъдат разпознати, но съм твърдо убеден, че е шейхът, достопочтеният старец, който тогава отседна с вас при мен.
— Правилно си предположил. Това е Мохамед Емин, шейхът на хадедихните. Дошли сме да му окажем «почитта на мъртвите». Разчуло ли се е наоколо за гроба му?
— Да. Много правоверни ходят на поклонение горе. Разказват, че мъртвият се бил сражавал с кюрдите бебехи и избил толкова много от тях, колкото гробове има долу край реката, но после го победили с численото си превъзходство.
— В общи линии и това е вярно. Но се учудвам, че тези кюрди още не са нападнали гроба му при ежегодните си посещения.
— Какво говориш, ефенди! Наистина те са крадци и разбойници, но са правоверни мюсюлмани, а никой истински правоверен не осквернява гробове, дори това да е гробът на най-върлия му враг. Пророкът строго е забранил това. Написано е в Корана.
— Нищо не пише там и не Мохамед го е забранил, а тълкувателят. Шамахшари е казал, че който оскверни гроб на правоверен, няма да напусне своя в деня на Страшния съд и няма да може да отиде на небето.
— Мога ли да узная какво се случи в онзи ден, когато беше убит старецът? Все пак е бил мой гост.
Не пропуснах случая да дам възможност на Халеф да блесне със способността си да разказва. Той веднага взе думата, за да направи достояние събитията, случили се в деня на смъртта на Мохамед Емин.