Добрите хора направиха всичко, за да бъде престоят ни при тях възможно най-приятен, затова на следващия ден, когато ги напускахме, отново богато ги надарихме.
По обяд стигнахме до известния път Шимиан, който свързва Сюлеймание с Кирманшах, и прекосихме Чакан Су. На следващата сутрин наближихме Дияла, на чийто бряг беше паднал убит някога Мохамед Емин. Понеже предположението, че бебехите посещават гробовете на своите, се потвърди, трябваше да бъдем изключително внимателни. Възможно беше вече да са тук, защото следващият ден беше годишнината от онази злополучна битка.
Понеже не исках да излагам на опасност момчето на Халеф, яздех напред сам. Колкото и да напрягах погледа си, не можех да забележа следа от човешко същество. Стигнахме безпрепятствено до мястото, където тогава бяхме правили обедната си почивка. Както и преди от двете страни на реката се издигаха обрасли с клен, дрян, чинари и кестени ниски възвишения, а пред нас се извисяваше скала, чийто разцепен връх приличаше на развалина от стара рицарска крепост.
Спътниците ми настояваха да отидем до мястото, където се беше водила битката. Аз обаче не се съгласих, защото преди това исках да направя оглед. Те трябваше да изчакат, а аз слязох от коня и продължих да се промъквам пеша в съответната посока. Като стигнах до мястото, не забелязах абсолютно никаква следа. Но високата трева наоколо ми се стори опасна. Затова, като се върнах при спътниците си, казах:
— Смятам, че е най-добре да не ходим на мястото на битката. Тревата там е толкова гъста и висока, че ако я стъпчем, няма да се изправи по-рано от два-три дни. Ще бъде абсолютно невъзможно да заличим следите си.
— Заради бебехите ли? — попита Амад ал Гандур. — Няма защо да се страхуваме от тях!
— Така ли? Не ни ли причиниха преди големи загуби?
— Тогава бяха четирийсет души, а сега са десет-дванайсет.
— Сигурен ли си, че и тази година ще дойдат само толкова? Не е ли възможно тази година групата им да е по-голяма?
— Това не би могло да ни навреди, защото сме подготвени, а преди не бяхме.
— Нали решихме да избягваме битките?
— Да, така е. Но не е необходимо да се страхуваме от тези кучи синове. Прекалено си предпазлив, ефенди. Ние изобщо не знаем дали те тази година ще се появят тук. Да не сме дошли тук, та да не смеем да стъпим на най-важното място? Трябва да видя мястото, където беше пролята кръвта на баща ми. Ще ида там дори да има и хиляда кюрди. Така че напред!
Досега Амад се беше държал спокойно, но близостта на мястото на нещастието оказваше върху него въздействие. Страшният спомен го възбуди. Той подкара коня си натам, а другите го последваха. Не можех да остана сам, но все пак предупредих още веднъж:
— Някога сами причинихте смъртта на баща ти. Ако и сега сте така непредпазливи, моля да не хвърляте върху мен отговорността за това, което може да последва.
— Не се безпокой — извика ми шейхът през рамо, — няма да се случи нищо! А ако се случи, вината няма да е твоя.
Яздехме към края на ливадата, по посока на реката, минахме по завоя край хълма и се озовахме на самото място. Вдясно от нас беше скалата, където бях видял биещите се перси. Пред нас беше мястото, където Амад ал Гандур бе отблъсквал с приклада враговете, с мъртвия баща в краката. Вляво от него моят Халеф беше застрелял Гасахл Габоя, а от другата страна бях паднал с коня си. Близо до реката съзряхме гробовете на кюрдите.
Амад ал Гандур слезе от коня и коленичи на земята, попила кръвта на баща му. Хадедихните последваха примера му и започнаха да се молят. После, когато отново се изправиха, шейхът им обясни как се беше развил боят. Англичанинът използва случая, за да отправи забележката:
— Тогава беше ужасно глупав ден. Изгубих два пръста. Не е ли малко множко, сър?
— Разбира се — кимнах аз. — Но това не беше всичко. Нямахте ли и някакво нараняване близо до мозъка?
— Yes. Загубих няколко косъма и парче кост от черепа, приблизително оттам, където на човек му седи сивото вещество.
— Не ви ли е изчезнало и малко парченце от него?
— Не вярвам, сър. Но все пак бих могъл да понеса подобна загуба много по-лесно от вас. От него имам в изобилие, каквото на вас ви липсва. Well!
Той се обърна, смеейки се.
Учудвах се, че Халеф беше пропуснал възможността да разкаже на хадедихните хода на битката и я предостави на шейха. Беше се приближил със сина си до гробовете на кюрдите, стоеше там с вдигнати ръце и устните му мълвяха молитва.
— Ти се молиш? — попитах аз, преструвайки се на учуден. — На гробовете на враговете си?