— Да, сихди. Мъртвите не са вече наши врагове. Християните нямат врагове, те никого не мразят, напротив, обичат всички. Нали сам си ме учил на това.
— Каква молитва каза? Фатихата ли?
— Не. Който произнася тази молитва, е мохамеданин. Аз и моят син стояхме тук като християни и казахме светата абена[85], която научих от теб. Ханех, перлата сред жените и майките, също често я казва с мен. Нима се учудваш?
— Не, защото знам, че словото Божие е като малко семенце, което, пуснато в земята, израства в могъщо дърво, което дава все нови плодове и семена. Ти получи такова семенце от мен, то расте в теб и ще донесе плодове. Продължавай да разпространяваш семето, Халеф! Така ще харесаш на Господ и ще направиш много хора щастливи.
— О, знам това, сихди. Аз самият също съм щастлив. Спомняш ли си какви усилия полагах някога да те спечеля за исляма? Тогава понякога говорех неща, които бяха пълна измислица. Ти се усмихваше, а когато се ядосвах, продължаваше да бъдеш добър и мил с мен. Тази доброта ме победи. Една-единствена твоя топла дума оказваше много по-голямо въздействие от дългите ми речи. Ислямът е шаук[86], който расте само в суха земя, а християнството е нахли[87], която се издига високо към небето и носи много плодове. На теб дължа, че знам всичко това. Но от мен ще го научат още много, много хора.
Водейки конете си за поводите, тръгнахме към мястото, където бяхме лагерували с персите след боя. Мислих за «домочадието», което хранеше мен и Халеф с всевъзможни лакомства, и ми се стори, че долавям онова сладко ориенталско ухание. Колко ужасен беше краят на тези добри хора, намерили гибелта си по пътя на кервана на смъртта!
Заизкачвахме се към пещерата в скалата. Там все още имаше останки от колибата на сорана. Той повече не се беше връщал, защото по-късно беше станал водач на Амад ал Гандур и се страхуваше от отмъщението на бебехите. Недалеч оттам, в скалата, се издигаше гробът на шейха. Изглеждаше така, както някога синът му ми беше казал: «Слънцето го поздравява сутрин, като изгрява, и вечер, като залязва.» Гробът беше в добро състояние, но на западно-югозападната страна, както беше казал Мансур, бяха извадени няколко камъка. Амад ал Гандур се приближи и погледна вътре. Той веднага се отдръпна смаян назад:
— Машаллах, баща ми! Нима душата му още не го е напуснала? Като погледнах после в отвора, разбрах какво означаваше възклицанието му. Шейхът все още си седеше така, както го бяхме положили, с разстилаща се върху гърдите брада. Лицето му беше набраздено на много дълбоки бръчки, но все още се разпознаваше. На какво обстоятелство или химическо влияние се дължеше вкаменяването на този труп, не знам. Но видът му наистина оказваше силно въздействие.
Хадедихните идваха един след друг, за да погледнат останките на някогашния си предводител. Това ставаше безмълвно, с боязън, която не беше трудно да се обясни. След като и последният от тях се отдръпна от гроба, Амад ал Гандур бръкна в джоба си, извади оттам един малък камък и каза:
— Кара Бен Немзи ефенди и Хаджи Халеф Омар, вие присъствахте, когато моят баща Мохамед Емин беше положен в тази гробница. Видяхте, че аз отчупих с камата си този камък от скалата и го прибрах и сигурно се досещате какво е означавало това. Сега аз го връщам и го давам на мъртвия. Убийците са сразени. Смъртта на моя баща е отмъстена. Нека душите им горят в най-страшния огън на джехената. Неговата обаче ще се разхожда под палмите на седмото небе и цяла вечност ще пие от извора на рая!
Това беше кръвното отмъщение: око за око, зъб за зъб, кръв за кръв! Побиха ме студени тръпки. Но не можех да кажа нищо. Всяка дума тук би била напразна.
Тъй като същинското честване щеше да е на следващия ден, можехме да си починем. Така че най-напред трябваше да си потърсим подходящо място за лагер. За целта исках да слезем от хълма, но Амад ал Гандур каза:
— Не е необходимо. Няма да ходя никъде другаде освен тук, при гроба на моя баща. Мястото ми е тук, при него.
— Не сега! Не забравяй колко е несигурна околността и за бебехите, които биха могли да дойдат!
— Трябва да мисля не за тях, а за мъртвия. Дошъл съм да го посетя и сега, когато съм тук, няма да се отделя повече от него, докато не си тръгнем.
— Проявяваш много голяма непредпазливост. Като се имат предвид особеностите на този терен, ако те дойдат, ще бъдем изцяло в ръцете им. Погледни само това място! Скалата се спуска на юг, запад и север толкова стръмно, че оттам не може да се слезе надолу. Някой добър катерач би могъл да се спусне, но с конете това е абсолютно невъзможно.