Имахме късмет. Халеф беше станал добър ловец. Англичанинът разбираше от благородно ловуване, а Кара Бен Хаджи Халеф се справяше толкова добре, че често го хвалех. След около четири часа отново се заизкачвахме по хълма, натоварени с богат улов. Като пристигнахме там, забелязах, че гореше огън, над който се печеше прясно месо.
— Значи все пак някой от вас е напускал лагера? — попитах аз Амад ал Гандур. — Нали помолих да не го правите!
— Трябва ли да седим тук и да мързелуваме, докато вие се мъчите? — измърмори той. — Позволяваш на това дете да ловува, а на възрастните се забранява да го правят.
— Момчето беше с мен, за да съм сигурен, че няма да направи някоя грешка.
— Четиримата мъже, които изпратих, също не са допуснали такава.
— Това е въпросът. Щеше да е по-добре, ако не бяха ходили никъде.
— Не, ефенди! Напротив, от полза беше за нас, че го направиха, защото донесоха важна вест. Бебехите няма да идват тази година. Виждаш, че големите ти опасения се оказаха неоснователни!
Амад ми се усмихна малко покровителствено. Стори ми се, че работата не е съвсем чиста, затова отвърнах:
— Не става дума за опасения. Предпазлив съм, но не ме е страх. Да се върнем на новината ти! Ти използва израза «вест». От кого са получили хората ти тази вест?
— От двама сорани.
— Къде са ги срещнали?
— Долу, при реката, където беше битката.
— По дяволите! — избухнах аз, противно на привичките си. — Кой ви позволи да ходите точно там?
— Аз! — отговори той, гледайки ме право в лицето, почти предизвикателно.
— Значи ти! Веднъж вече казах, че съм против да се посещава това място. Въпреки всичко сте го направили, а не биваше поне от уважение към мен!
— Няма да се карам с теб. Ако искаш да узнаеш нещо, питай Батар! Той ще те осведоми.
Шейхът се обърна и тръгна, но аз го спрях.
— Нямам намерение да се карам с теб. Но погледни гроба, в който почива баща ти! Той би трябвало да бъде за теб и всички вас предупреждение. Мохамед Емин е погребан в него само защото тогава не искахте да се съобразявате с моите предложения. Вие доброволно ме избрахте за свой водач и докато действате по моите указания, всички опасности благополучно ще бъдат преодолявани. Аз съм християнин и като такъв винаги се обявявам против безполезното проливане на кръв. Преди вие жадувахте за кръв и негодувахте срещу разумните ми съвети. Получихте си заслуженото, защото го платихте с кръвта на Мохамед Емин.
Млъкнах. Никой не каза нито дума. Затова продължих:
— Сега отново ме избрахте за свой водач против волята ми, защото аз предложих Амад ал Гандур. Следвахте ме така, както ви водех, и всичко мина добре. Сега кръвта на мъртвия шейх отново забуча в главите ви. Тя замъглява разума ви и ви прави опърничави. Помислете какво правите! Тръгнах с вас, за да споделяме всички несгоди и опасности заедно, но като виждам, че не зачитате волята ми и правите глупости, не мога повече да бъда ваш водач.
Амад ал Гандур се обърна с гръб към мен и не каза нищо. Но хадедихнът Батар, когото той ми бе посочил, гневно се възпротиви:
— Глупости ли, ефенди? Ако някой друг беше употребил тази дума, а не ти, щях да отговоря с камата си! Никой воин на хадедихните не върши глупости!
— Грешиш — противопоставих се аз. — Мога да ви изброя редица големи грешки и глупости, извършени от прославените хадедихни. Смятам за свой дълг да ви кажа истината. Ако не искате да я чуете, не мога да ви помогна. Бих искал да знам как се срещнахте с тези сорани и какво говорихте с тях.
Амад ал Гандур все още не помръдваше. Хората му гледаха мрачно пред себе си, а Батар, към когото бяха отправени последните ми думи, не отговори. Сърцето ме заболя. Убеден бях, че упорството на тези хора ще има лоши последици. Явно, докато ме беше нямало, се бяха уговорили при среща с бебехите да не се вслушват в хуманните ми съвети. Наложи се втори път да подканя Батар, за да благоволи той да ми даде нужните сведения.
— Слязохме в долината, за да потърсим край реката диви птици. Тогава дойдоха двамата сорани.
— Вие ли ги видяхте първи, или те вас?
— Ние тях — каза Батар.
— Как се държаха, като ви забелязаха?
— Стъписаха се и спряха конете си. Тръгнахме към тях и им махнахме с ръка, за да разберат, че не сме враждебно настроени. Тогава те ни оставиха да се приближим до тях.
— Как бяха въоръжени?
— С пушки, ножове и пистолети.
— Какви коне яздеха?
— Много добри. Поздравиха ни любезно и попитаха кои сме.