— Отговорихте ли им?
— Не веднага. Първо настояхме да ни кажат те от кое племе са. Тогава разбрахме, че са сорани.
— Осведомихте ли се къде е лагерът на племето им?
— Да. Стадата им са край Беледрус.
— Толкова далеч на юг? Невероятно, та това е почти до Багдад. И те идваха от север? Къде са били?
— Не ги питахме.
— А накъде отиваха?
— При племето си. Едва като научихме всичко това, им казахме, че сме хадедихни.
— Казахте ли им нещо повече?
— Да, защото сораните са врагове на бебехите. Нямаше защо да се страхуваме; Много се зарадваха, като чуха защо се намираме тук, защото били чували за славата на Мохамед Емин. Да, възхитени бяха, като им казахме, че един воин от тяхното племе преди е придружавал Амад ал Гандур по време на кръвното му отмъщение.
— Значи сте им разказали всичко, което се е случило преди?
— Разбира се! Сораните слушаха с такова съпричастие, сякаш са от нашето племе.
— И вие им казахте кои са тук сега?
— Да, те ни попитаха. Казахме им за теб, за Хаджи Халеф Омар и неговия син Кара, за Амад ал Гандур, за ингилиза, който и преди е бил тук и е бил ранен. Бяха толкова любезни с нас, че дори се осведомиха за твоя прочут Рих и искаха да знаят дали пак го яздиш.
— И вие им казахте и това?
— Да, сораните се радваха на благородните ни коне, на младото жребче и на кобилата на Амад ал Гандур.
— А после? Продължавай нататък!
— После ли? Ами заминаха си.
— Накъде?
— Обратно.
— Обратно ли? Значи на север, откъдето бяха дошли? А аз мислех, че са тръгнали към племето си?
— Разбира се, ефенди. Но докато разговаряхме, единият забеляза, че си е изгубил камата. Била стар, скъпоценен наследствен предмет, от който не можел да се лиши. Така че решиха да се върнат, за да я потърсят.
— Но нали сте говорили и за бебехите. Какво узнахте?
— Казахме, че сме се подготвили за идването на бебехите, защото сме разбрали, че идват тук всяка година. Тогава сораните ни обясниха, че тази година бебехите нямало да могат да дойдат.
— И каква причина ви изтъкнаха те?
— Точно сега бебехите враждуват с кюрдите на Пир Мам от Бул-мастам. Понеже всеки ден може да се очаква сблъсък, сигурно разбираш, ефенди, че нямат време да дойдат дотук.
— Добре! Какво още говорихте с тях?
— Нищо друго. Това, което ти разказах, е всичко. Вероятно ще се съгласиш, че безпокойството ти е било напразно и че нашият шейх Амад ал Гандур е имал право?
Този въпрос беше зададен с тон на голямо задоволство и шейхът най-сетне се раздвижи. Обърна се бавно и ми хвърли горд поглед. Престорих се, че не съм забелязал нищо, и казах:
— Разбирам, че Амад ал Гандур не е бил прав. Тогава Амад гневно извика:
— Не съм имал право? Щом изричаш тези думи след всичко, което чу, тогава си изгубил разума си и виждам, че е по-добре да ти отнемем водачеството. Защото, ако продължаваме да действаме според твоите указания, лесно можем да намерим гибелта си.
— Моля те, не се горещи! Дори и да си бях изгубил разума, малкото, което щеше да ми е останало, би било достатъчно, за да разбера, че с всички сили се опитвате да си навлечете зла участ. Ако продължавате така…
— Млъкни! — — прекъсна ме той и скочи. — Ти, само ти ще си тази зла орис, ако продължаваме да те слушаме. Можеш да правиш каквото искаш и да вървиш, където искаш. Ние няма да те последваме! Не ни трябва друг лагер. Бебехите няма да дойдат. Моето място е при гроба на баща ми и оставам тук!
Бях готов да избухна, но се овладях и отвърнах:
— Добре, поне чуй причините, поради които…
— Нищо, нищо не искам да слушам — сряза ме той, като отново ме прекъсна. — Упрекваш ни, че с поведението си преди съм бил виновен за смъртта на баща си. Но всичко е съвсем другояче: ако ти ни беше позволил по-рано да стреляме срещу бебехите и да убием шейха им Гасахл Габоя, нямаше да са живи и нямаше да могат да ни преследват. Така че ти си виновен, само ти! Обвинявам те за смъртта на баща си и повече не искам да знам за теб. Заповядвам ти да се махнеш!
Той властно протегна ръка. Очите му святкаха. Беше олицетворение на най-сляпа и безумна ярост. Не мога просто да кажа, че ми беше жал за него, защото това, което изпитах, беше нещо много повече. Хората му също бяха станали от местата си. Бяха пристъпили към него, за да ми покажат, че са на неговото мнение. При мен останаха само Халеф, синът му, Омар Бен Садек и англичанинът. Трябваше ли да отговоря на тежкото обвинение на Амад ал Гандур или не? Все още не бях успял да взема решение, когато Халеф направи няколко крачки напред, окашля се, както имаше обичай да прави, и започна: