— Аллах, Аллах! Какви чудеса стават през днешния ден! Неблагодарността облича одеждата на гордостта и заслугите се възнаграждават с изпражненията на камилите и овцете! Моят сихди е най-мъдрият сред мъдреците и най-храбрият сред храбреците. Той винаги се е грижил за спътниците си като баща, бдял е над тях и е поемал всички опасности върху себе си. Не той си е загубил ума, а вашият ви е напуснал. Моят сихди винаги знае какво говори. Сега той предусеща голяма опасност, опасност, в която ще намерите гибелта си, ако не го послушате. Досега в главите ви нямаше погрешни мисли. Но откакто съзряхте този гроб, дяволите на кръвното отмъщение отново ви обсебиха, объркаха сърцата ви и заслепиха очите ви. Сякаш сте заразени от зла сухуни[88], говорите дивотии и се държите като неразумни същества. Моля ви, изслушайте сихдито! Накрая ще разберете, че има право!
— Не, не искаме да го слушаме! — извика Амад ал Гандур и разпери напред двете си ръце. — Той е объркал сърцето ти и ти си преминал към неговата вяра, затова се застъпваш за него. Нямаме нужда нито от него, нито от теб. Кръвното отмъщение е свещен завет. Ти си изменник на Аллаха. Остани при някогашния си господар! Не искаме да имаме нищо общо с вас!
Тогава Халеф направи още една крачка напред и отговори:
— Да, отстъпих от учението, проповядващо кръв и отмъщение, и станах син на любовта, която обхваща дори и недостойните. Затова няма да ви отмъщавам за това, което говорите и вършите, а ще продължа да бдя над вас, за да не се оплетете в заблудата си. Ето ме, стоя до моя сихди, на когото ще остана верен, докато съм жив, защото съм Хаджи Халеф Омар, който не иска да чува повече за вашите жестоки и кървави закони!
Тогава Омар застана до него и каза:
— А аз съм Омар Бен Садек, чието име никога не е било опетнявано. Вие обидихте Кара Бен Немзи, а аз съм на негова страна. Последиците обаче ще бъдат за вас!
После се случи нещо, което не бях очаквал. Малкият син на Халеф застана до баща си и извика с тънко детско гласче:
— А аз съм Кара Бен Хаджи Халеф и също съм на страната на ефендито, чието име нося. Той е много по-велик от всички вас!
— Рух, я месах! (Махни се, джудже!) — изсмя се Амад. — Толкова си нищожен! Който стои под закрилата на едно хлапе, наистина може да се гордее с храбростта и ума си!
— Да, наистина съм горд — отвърнах аз, — че момче, с което съм се заел едва от няколко дни, вече притежава много по-проницателен поглед от вас, които се наричате опитни воини. Ти ме пъдиш. Добре, ще се отделя от вас, но няма да си замина, защото знам, че ще имате нужда от помощта ми. Преди малко в упорството си ти каза: «Моето място е до гроба на моя баща, аз оставам тук!» Внимавай това да не се изпълни по такъв начин, че да останеш тук завинаги!
Обърнах се и отделих жребеца си от другите коне. Това беше знакът за раздялата. Халеф, синът му и Омар също взеха конете си. Тогава англичанинът, който досега мълчаливо бе слушал, стана, доведе коня си и ме попита:
— Чуйте, скъпи мистър Кара Бен Немзи, какви дяволи ви прихващат? Да не се разделяте с хадедихните?
— Да.
— Защо?
— Защото вече не съм техен водач. Четиримата, които преди това са ходили на лов, са срещнали двама бебехи, които са се представили за сорани. Посъветвах ги да отидем да лагеруваме на друго място, но те остават тук.
— По дяволите! Това може да ни създаде много грижи, нали? Ще ми кажете ли какво…
— Не сега — прекъснах го аз, — по-късно! Трябва веднага да тръгна след двамата бебехи. Ще взема със себе си Халеф и сина му…
— А защо не мен? — прекъсна ме той., — Защото при тези скъпоценни коне трябва да остане сигурен човек, а вие сте най-благонадеждният.
— Well, добре, оставам — заяви той доволно, макар да не го вземах тъкмо защото се страхувах, че може да направи някоя глупост.
След няколко минути аз отново слязох с Халеф и сина му от хълма в долината. Докато се спускахме надолу, нищо не привлече вниманието ми, защото в по-голямата си част пътят беше скалист. Долу обаче забелязах следите, които бяха оставили четиримата хадедихни по време на лова си. До тях все още се виждаха стъпките на двама души, които не бяха вървели по скалната пътека, а бяха завили встрани и дирите им водеха към хълма.
— Сещаш ли се кой може да е бил тук? — попитах аз Халеф.
— Не, сихди — отвърна той. — Понеже още не си ми казал какво мислиш, не знам от какво да изхождам.
— От мисълта, че двамата кюрди, които са се представили за сорани, са били бебехи.
— Машаллах! Така ли мислиш? Каква е причината?
— Причините са много. Първо, сораните вече нямат племе.