Но аз нямах нужда нито от утеха, нито от успокоение, защото не се измъчвах, а и вече не бях ядосан. Обаче вярната всеотдайна любов на Халеф ме караше да не възприемам чак толкова превратно опасенията, които изпитвах.
Имах онова неопределено предчувствие за неудържимото приближаване на някакво нещастие, което досега никога не ме бе лъгало. Затова прозвучаха така и последните думи, които казах на Амад ал Гандур. Не се страхувах за себе си, но нещо в мен ми казваше, че шейхът трябва да се пази. Реших да направя всичко възможно и дори ако трябва да рискувам собствения си живот, за да отклоня от него заплахата.
Вечерта се спусна и около нас стана тъмно. Тогава чухме конски тропот. Кюрдите идваха. Конниците не продължиха нататък. Значи не се бях излъгал. Те наистина спряха на предварително набелязаното от мен място.
— Ти правилно предположи, сихди, слизат от конете — прошепна Халеф. — Ще идем ли там?
— Вие двамата с Кара не. Само ненужно ще се излагате на опасност, защото не разбирате кюрдски. Ще отида сам.
— Но ако не се върнеш скоро, ще те последвам!
— Не действай прибързано, Халеф! Ще ги подслушам и ще чакам дотогава, докато започнат да говорят за това, което искам да чуя. Може да минат и часове.
— Ще се подчиня. Но горко им, ако те хванат!
Заех позиция така, че да мога да изпълня намерението си. Водите от пролетните дъждове бяха издълбали при стичането си по планината и през гората един доста дълбок ров. Сега той беше пресъхнал и минаваше напречно над мястото, където бебехите се бяха разположили на бивак. Изпълзях от храстите, спуснах се в този ров и бавно тръгнах по него. Кюрдите не говореха високо, защото хадедихните можеше да са наблизо. Но като се бях придвижил вече достатъчно напред, чух един глас да пита:
— Ще запалим ли огън?
— Не — реши друг. — Първо един от нас трябва да отиде по-надалеч и да разузнае дали сме на сигурно място.
— В безопасност сме, защото лагерът на хадедихните е горе при гроба и едва ли ще се отдалечат много от него в тъмнината.
— Да, арабите са глупави саламандри, които не смеят да се покажат от дупките си навън. Но онзи чуждоземен дявол се вре навсякъде, където не му е мястото, а с него е и онова малко куче с редките мустаци, което уби баща ми Гасахл Габоя. Това джудже ще получи за деянието си такова възнаграждение, че ревът, който ще нададе от болка, ще се чува през много планини и долини!
Говорещият се обърна по име към един от хората си и го изпрати да огледа местността надолу. Това, че още дълго време щеше да е тъмно, само ми беше от полза. Продължих да се промъквам напред, докато дърветата от гората останаха зад мен, и стигнах до мястото, на което кюрдите бяха спрели. Конете бяха отишли до реката. Бебехите бяха насядали вляво от рова и чакаха връщането на съгледвача. Сега можеха да говорят по-високо, защото, ако хадедихните бяха наблизо, той вероятно щеше да ги открие и да съобщи за тях.
От всичко, което бях чул до момента, можеше да се направи заключението, че тези кюрди са предвождани от сина на Гасахл Габоя. Горко ни, ако попаднехме в ръцете на този отмъстител! В хода на следващите разговори чух, че той се казва Ахмед Асад. Щом очите ми привикнаха към тъмнината, успях да преброя единайсет души. Ако нямаше други, наистина не биваше да се страхуваме от тях.
— Какъв късмет — тъкмо казваше Ахмед Асад, — че ми хрумна идеята да изпратя напред двама съгледвачи! Ако не го бях направил, сигурно щяхме да се набутаме в ръцете на хадедихните.
— Кога ще ги нападнем? — попита някой.
— Зависи от това дали нашият пратеник ще е достатъчно бърз. Предпочитам да е още през нощта, защото няма да могат да ни видят, и ще ги изненадаме така, че да паднат живи в ръцете ни. Значи имат превъзходни коне?
— Да. Първо, врания жребец на чужденеца, който се нарича Кара Бен Немзи и притежава две вълшебни пушки, с които може да се стреля безброй много пъти, без да е необходимо да се зарежда. Освен това е тук и младото жребче, което язди момчето на дребосъка с рядката брада. Взели са със себе си и скъпата бяла кобила на шейх Амад ал Гандур. Имало и някакъв петнист кон, който също бил превъзходен.
— Мислиш ли, че са по-добри от моята черна персийска кобила?
— Не. Твоята кобила няма равна на себе си. Нейното родословно дърво започва от оборите на самия Надир шах.
— Въпреки това трябва да вземем тези коне. Никой да не стреля по тях, освен ако не е в опасност животът му. Но това едва ли ще се случи, защото ние толкова бързо ще нападнем тези крастави кучета, че няма да имат време да хапят.