За съжаление в този момент се върна съгледвачът и съобщи, че не е забелязал нищо подозрително. После Ахмед Асад заяви:
— Тогава напалете огън, за да можем да се наядем! Щом луната изгрее, ще продължим пътя си и ще се установим на лагер близо до хълма, на който са хадедихните.
Съгледвачът попита:
— Но преди нападението сигурно ще трябва да се изкача догоре, за да видя дали спят и дали са запалили огън?
— Разбира се, това трябва да го знаем предварително. Ще тръгнеш напред, за да ни съобщиш.
После кюрдите събраха сухи клони от околните дървета и храсти. Огънят можеше да ме издаде, затова реших, че е по-добре бързо да се оттегля. Стигнах до спътниците си, без бебехите да ме забележат, и се върнахме обратно. Като се отдалечихме достатъчно, за да не могат да ни чуват враговете, нямаше вече защо да се пазим.
Халеф нямаше търпение да чуе какво бях научил. Разказах му, а после той попита:
— Мислиш ли, че ще нападнат още през нощта?
— Да. Не са ми ясни само думите на предводителя им, че зависело от това, дали пратеникът им ще е достатъчно бърз. Какъв пратеник имаше предвид?
— Кой знае!
— Но сигурно ще се наложи да го разберем. В положение като нашето човек не може да е достатъчно съобразителен. Преброих единайсет души, със съгледвача са дванайсет. Дали водачът не е изпратил куриер да доведе още хора?
— В такъв случай наоколо има много повече бебехи!
— Защо не? Ако се окаже така, ще срещнем твърда съпротива.
— Не се страхувам, сихди!
— Знам, скъпи Халеф. Но имам предчувствието, че и този път краят няма да е добър.
— Не се тревожи толкова! Колко пъти сме се намирали и в по-големи опасности и винаги сме излизали благополучно от тях. Така ще бъде и днес, и утре. Какво смяташ да правиш? Ще изчакаме ли нападението, или ще е по-добре сами да нападнем бебехите?
— Не мога да взема решение. Знаеш, че сега командва Амад ал Гандур.
— Дано Аллах чуе жалбите ми! Вероятно междувременно е прозрял истината!
— Съмнявам се. Познавам треската на кръвното отмъщение. Когото обхване, повече не може да се избави от нея. Ще видиш, че продължава да мисли така, както и преди да го напуснем.
Заизкачвахме се към гроба. Като стигнахме споменатата скална теснина, отдалеч срещу нас блесна светлината на огромен огън.
— Каква грешка, да се пали такъв огън! — изплъзна ми се от устата, макар че бях решил да не правя нищо друго, освен спокойно да чакам.
— Веднага ще им кажа мнението си — рече Халеф. Сръчният дребосък изтича бързо догоре и извика на седящите и гуляещи край огъня хадедихни:
— Аллах акбар! (Господ е велик!), но вашата непредпазливост е още по-голяма! Как може да напалите такъв голям огън!
— Теб какво те засяга? — изръмжа Амад ал Гандур.
— Засяга ме, и то много. От това може да зависи животът ми.
— Кого интересува животът ти!
— Така ли? Ако не говореше заслепен от жаждата за мъст, щях да ти отговоря с оръжие. Бебехите са дошли да ни нападнат, а вие им палите огън, за да могат куршумите им по-точно да ви улучват!
— Бебехите ли? Лъжеш!
— Дръж си езика! Аз съм Хаджи Халеф Омар и никога досега не съм лъгал. Съгледвачите на бебехите са ви излъгали, че са сорани, и са научили от вас всичко, каквото ги е интересувало. После са се върнали, за да доведат отмъстителя Ахмед Асад, сина на Гасахл Габоя. Той е спрял недалеч оттук и иска да ни нападне.
Това все пак наруши спокойствието на хадедихните. Те подканиха Халеф да им разкаже всичко.
— Всъщност вие не заслужавате нито дума — започна той. — Отказахте се от моя сихди, затова трябваше просто да си заминем и повече да не ни е грижа за вас, но знам какво дължа на обръщането си към истинската любов, затова ще изпълня молбата ви. Ефендито, аз и синът ми Кара Бен Халеф бяхме до лагера на бебехите и подслушахме разговорите им. Ако не го бяхме направили, тази нощ щяхте да бъдете изклани като овце, които нямат пастири и пазачи.
Той колоритно им разказа какво бяхме направили, видели и чули, като накрая прибави и необходимите предупреждения. Вече си мислех, че казаното от него ще постигне желания успех, когато Амад ал Гандур избухна:
— Млъкни! Нямаме нужда от твоите съвети! Сами знаем какво да правим. Значи сте преброили дванайсет бебехи!
— Ако искаш да провериш дали са толкова, иди при тях!
— И за какво е всичкият този шум? Дванайсет срещу двайсет!
— Да, но е възможно да дойдат и други, защото Ахмед Асат говореше и за някакъв пратеник.
— Щели да дойдат! Не се страхуваме. Какво си се разкрещял за големия ни огън? Точно такъв огън е необходим при нападение. Ще седнем в сянката. Тогава бебехите няма да могат да ни виждат, а ние ще ги забележим веднага щом дойдат и ще ги избием.