— Нали походът ни щеше да е мирен!
— Млъкни! Кюрдите идват да ни отмъстят. Тогава ще се отбраняваме. Тези кучи синове не заслужават да ходят под небето на Аллах. Трябва да бъдат заличени от лицето на земята!
— Добре, ще мълча. Но вие ще плачете и виете над това, което ще последва!
Халеф се обърна и тръгна към мястото, където седяха Омар Бен Садек и англичанинът. Бях решил да не казвам нищо, но не можах да се сдържа. Вероятно все още щеше да е възможно да се избегне проливането на кръв. Хадедихните можеха да се молят тук горе, а бебехите долу при гробовете си и да отложат отмъщението за по-късно. Затова реших да направя още един опит да говоря за мир:
— Амад ал Гандур — започнах аз, — бях твой приятел и спътник и искам и сега да бъда. Не хвърли ли ти днес камъка в гроба и не твърдеше ли, че баща ти вече е отмъстен? Защо отново жадуваш за кръв?
— Отмъщението не беше мъртво — изръмжа той, — само беше заспало и сега отново се събуди.
— Не, не е така. То още спи и не иска да се събужда. Ти искаш да го възобновиш. Който разпалва огън, трябва да е предпазлив и предварително да размисли, защото лесно би могъл да се изгори.
— Да не мислиш, че имам нужда от поученията ти?
— Да, така смятам. Тъкмо сега трябва да се вслушаш в тях. Не обичам да се хваля и не искам да ми се заплаща за това, което съм направил. Но днес, когато животът ти толкова много зависи от самия теб, трябва да ти припомня за затвора в Амадие, където щеше да умреш, ако не те бях измъкнал от него. Ако баща ти, който тогава беше с нас, беше жив, щеше да те посъветва да се вслушаш в думите ми.
— Не — избухна той, — нямаше да го направи, защото твоите съвети и думи го отведоха към гибелта. Ти не си от нашата вяра и не си един от нас. Ако някой правоверен слуша християнин, то винаги е в негова вреда. Искам отмъщение и ще наложа волята си.
— А аз искам любов и помирение. Ще видим чия воля ще донесе подобри плодове!
Разбрах, че всичките ми усилия са напразни, и отидох при спътниците си. Седнали бяхме в плътна сянка. Хадедихните също потърсиха тъмни места, за да посрещнат с куршуми нападащите кюрди.
Англичанинът беше разбрал много малко от това, което бях говорил, и трябваше да му го обясня. После той каза:
— Твърди глави! Мислите ли, че и бебехите имат такива черепи?
— Разбира се, сър Дейвид.
— Значи в такъв случай ще има сблъсък?
— Вероятно. Ще се опитам да предотвратя най-лошото.
— Как ще го направите?
— Първоначално не мога да направя нищо друго, освен да осведомя Ахмед Асад, че знаем за предстоящото нападение. Тогава сигурно поне през нощта няма да предприемат нищо.
— И нападението да се отложи за през деня!
— Трябва да изчакаме. Може дотогава да ми хрумне спасителната мисъл.
— А как кюрдът ще разбере, че знаем за нападението?
— От съгледвача, когото ще изпрати, за да види спим ли и гори ли огън.
— На него ли ще кажете? Как ще го направите, мистър сихди и ефенди?
— Ще го пленя.
— Ах, ох, ще го плените!
Въпреки тъмнината видях как от възхищение устата на Линдси прие формата на познатия четириъгълник и че носът му застрашително се заклатушка. Той хвана ръката ми и продължи:
— Знаете ли какво, сър. Досега нищо не съм могъл да направя по време на това пътуване. Искам да обвия осемте си пръста около врата на някой кюрд. Какво ще кажете? С удоволствие ще платя сто, че дори и един фунта стерлинги за това!
— Можете да го направите и без да плащате, сър Дейвид, при условие че и аз съм с вас и действате по моите указания!
— Well, — съгласен, yes! Бебех кюрд, пръсти, гърло, указания, чудесно, превъзходно! Най-сетне отново истински живот!
Той изкрещя това така силно, че трябваше да го помоля да се държи по-спокойно.
След известно време луната изгря и предположих, че кюрдите ще напуснат лагера си на поляната. Без да предупреждавам хадедихните за намерението си, слязох с англичанина до теснината в скалите, където смятахме да се скрием. Тъй като горната им част се осветяваше от огъня на хадедихните, пресякохме тази ивица и легнахме на неосветената земя, зад един храст. Предполагахме; че шпионинът няма да може да ни забележи долу в тъмното.
— Дали ще дойде? — попита англичанинът, който жадуваше да хване бебеха.
— На всяка цена — заявих аз. — Ахмед Асад, неговият шейх, го каза. Но сега мълчете, за да можем не само да го видим, но преди това и да го чуем.
Лежахме така в продължение на около четвърт час. Долу се чуваше онова монотонно и все пак многозначително шумолене на гората, онази трогателна проповед за всемогъществото на безкрая, на вечността. Тогава чух глух шум.