— Аллах познава честните хора и благославя делата им, а тези, които вършат неправда, отпраща в ада!
Пътят до Глоговик беше толкова дълъг, колкото и този, който бяхме изминали предишния ден. Понеже не предвиждахме да правим престой както вчера, се надявахме да пристигнем още следобед.
Говорехме малко. Недоверието бе накарало моите спътници да замълчат, а конакчията не правеше никакви опити да наруши мълчанието им. Страхуваше се да не би с някоя необмислена дума да събуди отново подозрението ни, което погрешно смяташе, че е приспал.
Местността беше планинска. Конете ни много се измориха от ездата през долината на Треска.
По обяд се спуснахме от хълмовете към горната част на Вардар. Тази река тече почти все в северна посока и под Калканделен склоновете на Шар Даг и Кара Даг я отклоняват на югоизток. Като стигнахме дъното на долината, скоро намерихме едно място, през което лесно можехме да прекосим реката, която тук не беше дълбока.
А когато след известно време видяхме пред нас Глоговик, Халеф спря коня си и огледа с мрачен поглед бедняшките колиби. На едно възвишение имаше малък параклис, знак, че част от жителите или цялото население изповядваха християнската вяра.
— О, ужас! — каза той. — Тук ли ще останем, сихди?
— Сигурно не — отвърнах аз, отправяйки въпросителен поглед към Джемал. — Едва два часът следобед е. Ще напоим конете и ще продължим ездата си. Може би в селото има някоя странноприемница?
— Да, има един хан, но няма да ти хареса — каза конакчията.
— За нашата цел сигурно ще е задоволителен.
Стигнахме до първите къщи и видяхме в тревата да лежи един мъж, който, щом чу тропота на копита, скочи и втренчи поглед в нас. Беше щастлив притежател на облекло, на чиято семплост можеше да завиди всеки папуасец. Носеше панталон, и то какъв! Десният крачол му стигаше почти до глезена, но от двете страни беше разпран и покрит с дупки, буквално почти една до друга. Левият крачол свършваше малко под хълбока и висеше надолу в неописуеми ресни и висулки. Ризата беше без десен, а само с половин ляв ръкав. Вероятно долната й част беше отпрана, защото между мястото, докъдето стигаше, и панталона, се виждаше ивица никога немита, гола човешка кожа. Върху главата си това конте носеше тюрбан от плат, на който бих дал наименованието «парцал за дъски». Въоръжен беше със стара, почти извита в полукръг сабя. Не можеше да се разбере дали оръжието беше някое ужасно ръждясало желязо, или беше пъхнато в черна кожена ножница.
След като този джентълмен ни бе гледал достатъчно дълго, побягна като луд, размаха сабята около главата си и извика с всички сили:
— Ябънджълар, ябънджълар! (Чужденци, чужденци!) Отваряйте прозорците, отваряйте прозорците!
Това убедително доказателство, че се намираме на високоцивилизовано място, страшно много ми хареса. Каква строга дисциплина цари тук, разбрах по бързината, с която всички мъже и жени, млади и стари жители на селото, се подчиниха на този вик. Навсякъде, където имаше някаква дупка — било то врата или прозорец или в буквалния смисъл на думата дупка в прогнилия зид, — се появяваше по някое лице или нещо подобно. Поне си мислех, че разпознавам лица, макар да виждах само някоя забрадка, две очи, брада, а между тези три работи и нещо неописуемо, но винаги неизмито. Това, което образованият човек обикновено слага зад къщата си, за да може то постепенно да се превърне в полезна за земеделския стопанин «златна мина», тук бе пръснато пред колибите, и то там, където обикновено витаеха духовете-закрилници на домашното огнище.
Цялото село се виждаше като на длан. Не знам как ми хрумна мисълта да потърся с поглед някой комин. Просто това беше твърде нереално желание: не видях и следа от огнище. На високия край на селото имаше една къщичка, чийто покрив беше хлътнал от всички страни. Челната стена имаше такава пукнатина, че вратата ставаше напълно излишна. От селския път към къщата водеше каменно стълбище, но от него бяха останали само най-горното и най-долното стъпало. Ако някой искаше да се качи горе, трябваше да е алпинист, обут с обувки за катерене, или акробат, който има прът за скачане.
Както постройките стояха срещу нас със зейнали врати и прозорци, също така бяха зяпнали и обитателите им, защото не видях нито един човек, който да не стоеше с широко отворена от учудване уста. Ако на мое място беше шегобиецът Хайнрих Хайне, сигурно щеше Да добави към географските си стихове още един:
«Глоговик е цветето на Ориента, който с ужас го е съзрял, знае, че е така!»
Джемал спря пред най-представителната сграда в селото. Върху нея хвърляха сянка две огромни ели. Къщата се намираше близо до склоновете на планината. Оттам надолу се спускаше малка рекичка и стигаше до вратата на къщата, където във вече споменатата «златна мина» имаше възможност да се слее с течност с по-различен химически състав. Съвсем близо до ръба на това благоуханно речно корито имаше няколко дънера, за които конакчията ни каза, че били мястото за провеждане на открити събрания, където се решавали много въпроси от световно значение: най-напред с думи, после с юмруци, а накрая дори с ножове.