Беше неприятна нощ. В хадедихните сякаш се бе вселил някакъв дявол. Колко се бяха радвали на пристигането ми! Каква почит и любов ми бяха засвидетелствали! Сега изведнъж се бяха настроили срещу мен почти враждебно. Това беше опиянението от отмъщението. Който сам не го е изпитал, едва ли може да повярва какво влияние има то върху един полудив човек. Та дори и в нашите цивилизовани страни често се случва някой човек да потъпче честта си, щастието на живота си заради едно отмъщение, което не само е нехристиянско, а понякога направо смешно. Щом го правят християните, как да съдим тогава някой бедуин, индианец, хотентот или абориген!
Такива мисли ме занимаваха през тази нощ. Но щом се съмна, отидох при моя Рих, за да го нахраня. Той ближеше бузите и ръцете ми и беше много нежен, защото през нощта не бях стоял при него. Беше копнял за мен. Бях взел за него едно чувалче с фурми, но досега му бях давал много малко от тях, защото наоколо имаше много трева. Но понеже горе зеленината беше оскъдна, а предчувствах, че днес ще се стигне до битка и можеше да ми се наложи да разчитам на бързината и издръжливостта на коня си, му дадох да яде фурми. Умното животно знаеше, че не бива да вдига шум. Виждах, че много му се искаше да изцвили от любов. Но понеже не му се позволяваше, непрекъснато издаваше някакъв звук между цвилене и пръхтене. Можеше да се сравнява с клопането на кокошка, подканяща пиленцата да се приберат под крилата й. Бих могъл да кажа, че Рих предчувстваше какво предстои и искаше за последен път да ми засвидетелства любовта си и да се сбогува с мен. Не се срамувам да призная, че днес, когато пиша тези редове, от очите ми се стичат не особено мъжествени капки.
Амад ал Гандур също не беше спал. Облегнал беше гръб на гроба на баща си и следеше движенията ми с мрачен поглед. Наистина нараняването му не беше леко и очите му вече искряха, сякаш го обхващаше треска. Въпреки всичко, което беше станало между нас предишния ден, отидох при него, за да се осведомя за състоянието му и да му предложа помощта си. Той обаче троснато се обърна и каза:
— Махай се оттук! Не искам никога вече да ме докосва християнин! Отново изпратих Халеф на пост в теснината, метнах карабината през рамо и тръгнах надолу, за да отида при кюрдите. Халеф искаше непременно да дойде с мен, но аз не се съгласих. Рискът беше прекалено голям, за да позволя и някой друг да го поеме.
Притичвах от храст до храст, за да не ме забележат, защото исках да се появя при бебехите внезапно. Тогава видях един от тях да седи облегнат до едно дърво и да се взира към хълма, сякаш очакваше някого оттам. Беше Мусафир. Той знаеше, че ще дойда. Искаше да ми каже нещо ли? Излязох иззад храстите. Като ме видя, той бързо се приближи до мен и каза:
— Ходих, ти си мой приятел. Затова трябва да те спася. Веднага се отдели от хадедихните, защото ще бъдеш загубен заедно с тях. Най-късно след четвърт час ще бъдете нападнати.
— Но вие не можете да минете през теснината, защото я защитаваме.
— Няма да дойдем от тази страна.
— Ах, значи ще се изкачите от другата?
— Да. Още на разсъмване огледахме всичко и намерихме едно място, откъдето можем да се изкачим горе. Никой бедуин, живеещ в равнината, не би могъл да го направи, но ние, кюрдите, живеем в планините и сме добри катерачи.
— Ще ви пресрещнем и там!
— След като аз ти го казах! Знам. Виждаш колко съм ти благодарен, защото предавам собствените си другари. Но нищо не може да ви помогне, защото ще бъдете нападнати от две страни, през теснината в скалите, също.
— Хм! Къде е лагерът ви? Все още точно под нас ли?
— Не. Върнахме се и заобиколихме хълма. Повече не мога да ти кажа. Изпълних дълга си към теб. Сега прави каквото намериш за добре! Ходех те бехвеше! (Господ да те пази!)
Мусафир се обърна и бързо се отдалечи. Веднага се върнах на хълма. Забравил за кавгата от предишния ден и сегашното поведение на Амад ал Гандур, извиках на хадедихните:
— Грабвайте оръжието, мъже! Бебехите ще ни нападнат, там при прохода в скалите, както и от другата страна, където има пътека! Тогава Амад ал Гандур скочи и попита:
— Къде са сега?
— Изтеглили са се на север, зад хълма. Мусафир ми каза. Затова настоявам да не го закачате. Не стреляйте по него! И въобще щадете колкото можете враговете! Стреляйте по краката им! Аз с карабината си ще…
— Млъкни! — сряза ме Амад ал Гандур. — Какво се разпореждаш! Сега заповядвам аз и ще стане каквото аз кажа. Няма да ги чакаме да дойдат от двете страни. Ще ги нападнем. Ще ги победим. Вземайте оръжията и конете, храбри воини на хадедихните! Ще водим конете надолу, докато стане възможно да ги възседнем, после ще се спуснем сред краставите кучета…