Гневът, който кипеше в мен, ме караше да го застрелям, но за щастие в този момент се вслушах в гласа на разума. Ако убиех шейха на бебехите, още повече щях да предизвикам жаждата за кръвно отмъщение. Но ако го хванех жив, като заложник можеше да ми бъде от по-голяма полза. Значи трябваше да го хвана. Но как? Беше ли свършил моят Рих? Но нали тук все пак беше кобилата на Амад ал Гандур. Той все още лежеше на земята, опитваше се да стане и стенеше от болка.
— О, ефенди, сигурно съм си счупил нещо, а твоят прекрасен Рих е мъртъв. Отмъсти за нас на този Ахмед Асад!
— Дай ми бялата си кобила! — извиках му аз, след като вече бях яхнал животното. — И ми кажи тайната му! Няма да я кажа на никого другиго. Бързо, бързо!
Това, което Амад ал Гандур иначе никога не би направил, сега стори:
— Погали го три пъти с пръст напречно по гърба и всеки път казвай думата аджал[90]! — отвърна той.
Той продължи да говори, но аз не го чух, защото вече препусках след Ахмед Асад, който от преследвач сега се бе превърнал в беглец. Не бях изминал голямо разстояние, когато го видях пред себе си. Понеже Амад ал Гандур беше паднал, а конят ми беше застрелян, кюрдът мислеше, че няма кой да го преследва, и яздеше в бавен тръс, а аз галопирах. Ахмед не се оглеждаше, а не ме и чуваше, защото тук почвата беше мека. За да го изненадам, използвах тайната. Белият кон се подчини и се понесе така вихрено, че когато бебехът накрая чу тропота на копита зад себе си, аз бях на около двайсет конски дължини от него. Той се обърна и извика от ужас. Уплахата му беше толкова голяма, че в продължение на няколко секунди не се сети да пришпори коня си, а това ми беше достатъчно. Грабнах мечкоубиеца и профучавайки край него, го свалих от коня с приклада.
Щом успях да обуздая кобилата, се върнах при Ахмед Асад. Конят му беше застанал до него. Той лежеше на земята и тъкмо се опитваше да стане. От устата му се лееше истински поток от проклятия.
— Млъкни, ако ти е мил животът! — заповядах му аз. — Ти застреля коня ми. Знаеш ли какво означава това за теб? Такъв кон е по-ценен от живота на сто кюрди. Ти си мой пленник. Ако откажеш да се подчиниш, моментално ще те намушкам. Дай да завържа ръцете ти на гърба!
Въпреки заплахата ми той се възпротиви и понеже исках да пощадя живота му, а и нямах намерение да го ранявам, трябваше да употребя сила. Когато най-сетне лежеше на земята с вързани крака и ръце, видях към мен да препускат в галоп Халеф, синът му и Омар Бен Садек. Момчето яздеше коня на Нисар Харед. Те спряха при нас и скочиха от седлата. Халеф хвана ръцете ми и каза:
— О, сихди, Аллах потопи сърцата ни в голяма скръб. Рих е мъртъв, прострелян в гърдите! Душата ми ще се удави в мъката, но в очите ми не може да се намери капчица болка, защото загубата, която ни постигна, е прекалено голяма. Кой е този кучи син, чийто куршум е виновен за тази скръб? Да не би да е Ахмед Асад, който лежи тук на земята, повален от твоята ръка? Кажи ми, за да го смачкам и разкъсам!
— Остави ме сега, Халеф! — помолих го аз. — Куршумът трябваше да улучи мен. Рих умря вместо мен. Когато той падна, аз трябваше да продължа и едва сега имам време да помисля за това, че сме го загубили.
Беше така, както казвах: едва в този момент осъзнах истинския размер на загубата. Отидох встрани, седнах на земята и закрих лицето си с длани. Момчето на Халеф плачеше с глас. Баща му седна до мен и ме прегърна. Омар се отдалечи на няколко крачки, за да огледа мястото, където бяхме препускали, и изръмжа:
— Стой спокойно, ефенди! Ще пазя. Горко на онзи кюрд, който се опита да се приближи! Куршумът ми ще го изпрати в най-дълбоката яма на джехената.
След известно време дойдоха Амад ал Гандур и Линдси. Водеха пленения Нисар Харед. Амад не смееше да проговори, защото чувстваше, че е виновен за всичко. Линдси обаче сипеше най-невероятни възклицания за смъртта на жребеца. Той плачеше, но за да не се забележи, кривеше лицето си в неописуеми гримаси.
Тъкмо се канех да стана от мястото си и да кажа, че трябва да се върнем при Рих, чийто труп в никакъв случай не исках да оставям на кюрдите, Омар силно извика:
— Машаллах, шуф, шуф, ефенди, биджи, биджи! (Божие чудо, виж, виж, ефенди, той идва, той идва!)
— Кой, кой? — попитах аз.
— Твоят Рих!
Рих ли? Не беше ли мъртъв? Нима раната не беше смъртоносна? Бях ли се излъгал? С три скока се озовах до Омар, откъдето можех да погледна назад. Да, жребецът идваше в бавен тръс, клатушкайки се и залитайки. Любовта към мен го беше накарала още веднъж да събере сили и да дойде при мен. Гледката беше съкрушителна. Хукнахме срещу него. От гърдите му течеше дебела колкото пръст струя кръв. Аз пръв стигнах до жребеца и обвих ръце около шията му. Той радостно ме подуши и ближеше бузата и врата ми. После бавно започна да се свлича първо върху задните си крака, а после и върху предните. След едно напразно усилие да се изправи още веднъж Рих вдигна хубавата си малка глава, погледна ме с угасващ поглед и изцвили, тихо и умирайки, както никога досега не бях чувал да цвили кон. Хвърлих се на земята до него и притиснах главата му до гърдите си, а Халеф се опитваше да спре течащата му кръв. Всички плачехме така, сякаш умираше любим човек. Муцуната на коня лежеше в ръката ми и той продължаваше да я ближе, все по-леко и по-бавно, докато вече не можеше да движи езика си. Последва последен спазъм, още едно последно, утихващо изпръхтяване, спазматично трепване… Рих беше мъртъв!