Свалих кефието[91], която носех под тюрбана, сложих я до раната и улових последната изтичаща капка кръв. Тази кърпа пазя и до днес като спомен, който не бих продал на никаква цена. После дадох на Халеф карабината си и му казах:
— Ето, Хаджи Халеф Омар, вземи тази пушка. Само ти освен мен знаеш как да си служиш с нея. Искам да остана още малко при коня. Ако кюрдите дойдат, не пускай никого да се приближи! Стреляй! Знаеш, че не съм жаден за кръв. Но тази на нашия Рих изтече и сега ми е все едно кой още ще пролее своята.
— Стой спокойно, сихди! — отвърна той. — Никой от тези кучи синове няма да се приближи до теб. Очите ми ще изтекат от сълзите на болка. Но все пак ще бъдат достатъчно зорки, за да може всеки от куршумите, които ще изстрелям, да улучва!
Моля да не ме съдите прекалено строго за поведението ми тогава. Да се обича едно животно, и то съкровено, не е слабост, още повече, ако е благородно като моя Рих. Той беше изпитвал с мен глад и жажда, носил ме бе през толкова опасности и толкова пъти бе спасявал живота ми, както и сега, когато умря от куршума, който трябваше да улучи мен. С хора, с приятели човек може да се раздели, да им се сърди или да натъжава. Рих нито веднъж не ми беше дал повод за недоволство, наказание или да го бия. Той разбираше всяка моя дума, всеки жест и дори бих казал, че им се подчиняваше с радост. Благородният жребец просто бе станал част от мен, която сега завинаги бях загубил. Чудно ли е тогава, че смъртта му така дълбоко покруси сърцето ми, та плачех като дете и дълго седях до него, без да ме е грижа за това, което ставаше около мен?
Междувременно хадедихните, които бяха успели да се измъкнат от бебехите, се присъединиха към нас. Липсваха дванайсет души. Както после разбрахме, шестима от тях бяха мъртви, а останалите се намираха в плен. Бебехите бяха претърпели много по-тежки загуби.
После пристигнаха в галоп и преследвачите. Халеф ги посрещна с няколко куршума и те спряха. Изстрелите ме изтръгнаха от унинието ми. Станах, взех карабината от ръцете на Халеф и тръгнах към кюрдите. Стигнах на сто крачки от тях, без никой да се осмели да стреля по мен.
— Слезте от конете и останете по местата си! — извиках им аз. — Пленихме Ахмед Асад и Нисар Харед и моментално ще ги убием, ако не се държите миролюбиво. Ще преговаряме с вас и ще ги освободим, ако сте готови да сключите с нас мир.
Без повече да ме е грижа какво ще направят противниците, отново се върнах при спътниците си и казах на Халеф, но така, че да чуят само двамата пленници:
— Нямам желание да говоря много, защото Рих е мъртъв. Преговаряй ти с двамата кюрди! Искам да ни върнат пленените хадедихни, както и телата на мъртвите, за да можем да ги погребем. Освен това настоявам бебехите веднага да напуснат това място и да спрат чак на половин ден езда оттук. Накрая в замяна за убития ми жребец трябва да ми предадат двата персийски жребеца. Давам четвърт час на синовете на Гасахл Габоя. Ако дотогава не са приели условията ми, ще бъдат обесени на този дъб. Този път говоря съвсем сериозно, Халеф!
— Да, сихди, Рих трябва или да бъде отмъстен, или заменен — увери ме тържествено хаджията. — Кълна се, че няма да чакам нито минута повече след изтичането на определеното време.
Отново седнах до жребеца си, без да обръщам внимание на това, което казаха пленниците. Тогава видях, че въпреки забраната ми един от кюрдите се отдели от останалите, за да дойде при нас. Беше Мусафир, моят приятел. Заповядах да го пуснат. Той взе участие в преговорите и благодарение на неговите забележки условията ми бяха приети, въпреки че на племенниците му им беше много трудно да се откажат от отмъщението и да понесат загубата на благородните си коне. Мусафир обеща да отведе кюрдите, като временно им стане водач. Ахмед Асад и Нисар Харед щяха да останат при нас като заложници до тръгването ни.