— Е? — попита той като не му отговорих веднага. — Да се съмнявам ли в това, че ще изпълниш молбата ми, сихди?
— Не, Халеф. Щом в тялото ти вилнее змеят иштиха[14], като твой приятел трябва да те избавя от това зло. Не бива вечно да търпиш мъките, на които той те подлага. Така че ще говоря с жената.
— Нека обаче останалите не видят какво носиш. Ще се върна при тях откъм другата страна на къщата, защото не е необходимо да знаят, че сме разговаряли.
Халеф тръгна. Видях, че ханът имаше входна врата и отзад, и влязох. Досега всички смятахме, че жената е сама в къщата. Затова много се учудих, като чух два гласа. Спрях, за да чуя какво говорят. Конакчията разговаряше с жената и успях да разбера всичко сравнително добре. Ханджийката си служеше с нейния диалект, но се стараеше той да я разбере, което бе добре дошло и за мен.
— Значи са се отбивали тук — обясняваше Джемал, — а не ти ли казаха, че и ние може да дойдем?
— — Да, шестимата конници ми споменаха за това, но разправяха, че твоите придружители са лоши хора. Затова не исках да им давам нищо за пиене.
— Неправилно постъпи. Тъкмо защото са много опасни, трябва да бъдеш с тях любезна, а освен това не бива да разберат, че си ги разпознала. Имаш ли да ми предаваш нещо?
— Да. В никакъв случай не бива да пренощуваш тук, дори и ако пристигнете късно вечерта. Напротив, трябва да продължите ездата си, докато стигнеш с тях до Юнак.
— Юнак вкъщи ли ще си бъде?
— Да. Той беше тук онзи ден и разправяше, че известно време няма да ходи никъде.
— Всичките конници в добро здраве ли бяха?
— Не. Старецът със счупената ръка непрекъснато стенеше. Свалиха му превръзката и разхладиха раната му с вода. Но като се качи на коня си, отново получи силна треска и се заклатушка върху седлото. Дълго ли ще почиваш тук с тези хора?
— Веднага ще продължим пътя си. Бъди предпазлива! Не бива да узнаят, че съм говорил с теб за конниците и Юнак, затова сега тръгвам.
Чух го да се отдалечава и аз също излязох за минутка от къщата. Жената не биваше да се досети, че може да съм чул нещо. Кой беше този Юнак? Името е сръбско и означава «герой», което при нас също се използва като име. В случая явно ставаше дума за почетен епитет. Вероятно това беше търговецът, който продаваше стоката на въглищаря.
Щом после отново влязох с шумни стъпки, жената дойде насреща ми и аз й казах желанието си. Тя изрази готовност да ми даде от лакомствата, но все пак, оглеждайки ме недоверчиво, попита:
— А имаш ли пари, ефенди? Нищо не мога да ти подаря.
— Имам пари и, естествено, ще ти платя.
— Не е толкова естествено, колкото си мислиш. Аз съм християнка, и ми е позволено да ям от това месо. На други, които също са християни, мога да продавам от него. Но ако дам от него на някой мюсюлманин, причинявам зло и вместо пари получавам наказание.
— Аз съм християнин.
— И въпреки това си лош…
Тя спря посред изречението. Сигурно искаше да каже «лош човек», но навреме се опомни и добави:
— Вярвам ти. Ела и сам си отрежи колкото искаш месо!
Взех една наденица около три четвърти кило и около половин кило шунка. За това ханджийката ми поиска пет пиастъра, около деветдесет пфенига. Като й дадох три пиастъра повече, тя учудено ме изгледа.
— Наистина ли мога да ги задържа? — попита тя недоверчиво.
— Да. Но пък искам да те помоля за нещо, в което да мога да увия тези неща.
— Какво да е то? Киагъд[15] ли?
— Тя е най-подходяща, но не бива да е мръсна.
— Но ние нямаме абсолютно никаква. Откъде ще се вземе тук, на село, хартия? Ще ти дам нещо друго. Ей там има един гьомлек[16] на мъжа ми, който той вече не носи. Ще ти откъсна едно парче от него.
Тя посегна към един ъгъл, където имаше какви ли не вехтории, и извади оттам нещо, което приличаше на парцал, с който дълги години са чистени опушени лампени шишета и изцапани със сажди тенджери. Тя откъсна от него едно парче, уви в него наденицата и шунката и ми подаде пакета с думите:
— Ето вземи и се подкрепи! Прочута съм в цялата околност като най-сръчната тузлама[17]. Едва ли си ял някога нещо толкова вкусно.
— Вярвам ти — отвърнах й аз любезно. — Всичко, което виждам тук, е с цвета и миризмата на съхранявано в саламура месо, а и ти самата си толкова апетитна, сякаш си била в саламурата заедно с шунката, а после си опушвана в комина. Завиждам на спътника в живота ти.
— О, ефенди, не говори така! — извика тя поласкана. — В страната ни има и много по-хубави от мен жени.
— Въпреки това се разделям с теб със съзнанието, че с удоволствие ще си спомням за теб. Нека животът ти е уханен и хубав като кожата на този пушен бут!