— Да — махнах му аз.
Достатъчен беше един негов жест към Оско и Омар и в следващия миг мъжът се озова на земята по гръб. Оско натискаше раменете му, а Омар бе коленичил върху краката му. Човекът крещеше, но Халеф го надвика:
— Вижте, мъже и жени, как ще платим данъка на този притежател на големите приказки! Най-напред ще го получи той, а после ще дойде редът на всеки, който се осмели да му се притече на помощ, като първи ще е кехаята! Колко трябва да му ударя, сихди?
— Той искаше осем пиастъра.
Не добавих нищо повече, но Халеф разбра по физиономията ми, че трябва да действа по-снизходително. Удари му осем камшика, но само проформа. Тези удари не биваше да му причинят болка, но въпреки това направиха огромно впечатление. «Генералът» притихна още при първия удар. А щом после двамата ми придружители го пуснаха, той стана бавно, потърка се отзад и се оплака:
— О, закон, о, справедливост, о велики падишах! Най-верният слуга на реда в страната е унижен с камшик! Душата ми се дави в сълзи, а от сърцето ми извират потоци на тъга и мъка. Откога заслужилите мъже на ордена на славата ги налагат с камшик по онова място, което отпред не се вижда? Обземат ме болките на живота и изпитвам мъките на преходното съществувание. О, закон, о, справедливост, о, велики султане и падишах!
Той понечи да се измъкне, но аз му извиках:
— Почакай малко! Аз винаги удържам на думата си. Обещах ти два пиастъра и ще ги получиш. А за да не понасяш толкова тежко болките на земното съществувание, ще ти дам дори три пиастъра. Ето ти ги!
Пазачът не вярваше на очите си, като му подадох парите. Едва след като изпитателно ме изгледа, посегна към тях и ги пъхна в джоба си. Той обаче, изглежда, имаше дупка, защото мъжът отново извади ръката си и пъхна парите под огромния си тюрбан. После хвана края на кафтана ми, вдигна го към устните си и каза:
— Ефенди, земните мъки и неприятностите в този свят са преходни, както и цялата вселена. Твоето милосърдие влива балсам в душата ми и сармъсак оз[21] в дълбините на чувствата ми. Нека съдбата се погрижи кесията ти никога да не остава без сребърни пиастри!
— Благодаря ти! А сега ми изпрати кехаята!
Споменатият чу думите ми и се приближи.
— Какво ще заповядаш, ефенди? — попита той.
— Щом заптието на селото получава от мен бакшиш, и на кехаята се полага. Надявам се, че си съгласен.
— И още как! — извика той, протягайки към мен ръка. — Устата ти изрича само благословии, а ръката ти щедро раздава милостиня!
— Така е. Искаш да получиш толкова, колкото и твоят подчинен, нали?
— Ефенди, аз съм началник. На мен ми се полага повече.
— Правилно, той получи осем удара и три пиастъра, следователно на теб ще отредя пет пиастъра и дванайсет удара.
Тогава кехаята веднага сложи ръцете си там, където не бива да се търсят умствените способности дори и на най-великите учени, и извика:
— Не, не, ефенди! Не искам боя, а само пиастрите!
— Няма да е справедливо. Няма да получиш пиастри без ударите с камшик. Или всичко, или нищо. Избирай!
— Тогава по-добре нищо!
— В такъв случай е твоя вината, ако не получиш това, което ти обещах.
— Не, не! — повтори той. — Твърде много са ми и двете неща!
Първенецът на селото искаше да се отдалечи, но след няколко крачки отново се обърна, погледна ме умолително и попита:
— Ефенди, не можем ли да го уредим по друг начин?
— И как?
— Дай ми пет пиастъра, а дванайсетте на заптието ми. Той и бездруго опита камшика, така че вече нищо не може да го уплаши.
— Ако иска, съгласен съм. Приближи се, генерале на обществената сигурност!
Халеф протегна ръка към пазача, но той бързо отскочи встрани и отговори:
— Аллах истемесин! (Опазил ме Господ!) Нежните чувства на седалището ми са вече достатъчно разбунени. Щом наистина си решил да делим, дай пиастрите на мен, а на кехаята ударите! На теб сигурно ти е все едно на кого ще дадеш едното и на кого другото, но на мен не мие.
— Вярвам ти. Но виждам, че няма да дам нито едното, нито другото, затова ви разрешавам да си вървите.
— Баш юстюне, ефендим! (На твоите заповеди, господарю!) Спокойно можеш да продължиш пътя си. Вероятно ще намериш другаде някоя душа, която умира за бой с камшик, без да пожелае пиастрите.
Той вдигна от земята падналата си сабя и се отдалечи, Кехаята също тръгна, но все пак се обърна още веднъж и поверително ми прошепна:
— Ефенди, може би все пак ще може да се направи нещо. Много бих искал да получа пиастрите.
— И как?
— Дванайсет са прекалено много. Дай пет пиастъра и пет удара с камшик. Толкова по ще мога да изтърпя. Изпълни тази моя молба. Така ще се изпълни твоята воля и моето желание.