Не ми оставаше нищо друго, освен високо да се изсмея, а и моите приятели се присъединиха също. Кехаята се радваше, че ни е развеселил, и ме попита почти нежно:
— Нали ще го направиш, севгюли ефендим[22]? Пет и пет?
Тогава от насъбралата се наоколо тълпа излезе един висок слаб човек с черна брада и каза:
— Бени денле, ябанджи! (Чуй ме, чужденецо!) Виждаш, че тук са се събрали повече от трийсет мъже, всеки от които е готов да изтърпи пет удара с камшик, ако му дадеш пет пиастъра. Ако си съгласен, ще се наредим в редица, за да спечелим тези пари.
— Благодаря много! — отговорих му аз. — Но вие не сте ни обидили и следователно няма да получите нито пиастри, нито ще бъдете бити.
Той направи физиономия на разочарование и тъжно каза:
— Това не ни се нрави. Аз съм беден човек, с близките ми пием паламуд ичкиси[23] и гладът е единственият ни покровител. Никога досега не са ме били с пръчки. Но днес ще позволя, за да получа петте пиастъра.
По лицето на човека личеше, че казва истината. Мизерията бе заседнала във всяка от бръчките на лицето му. Вече се канех да бръкна в пояса си, но Халеф се приближи до него, извади кесията и сложи нещо в ръката му. Като видя какво е получил, беднякът извика:
— Но ти си се объркал! Не можеш…
— Тихо, старче! — прекъсна го Халеф, като с едната ръка отново прибра торбичката, а с другата заплашително размаха камшика.
— Върви си и се погрижи за това, близките ти да получат истинско кафе вместо жълъди!
Той избута мъжа настрана сред застаналите наоколо хора, след което получилият подарък човек бързо се отдалечи, последван от другите, които искаха да разберат размера на подаръка.
Потеглихме отново. Щом конете ни тръгнаха, селският пазач пак излезе от тълпата и ми извика:
— Ефенди, ти ме ощастливи с пиастрите. Ще те съпроводя като почетен водач.
Той застана пред нас, извади сабята си и закрачи отпред с изпъната стойка. Сбогувахме се чак извън селото.
— Сихди — каза Халеф — радвам се, че не удрях силно. Той не е лош човек и щеше да ми е жал, ако бях разбунтувал «нежните чувства на седалището му».
Втора глава
Лов на мечки
Въпреки че нямахме такова намерение, престоят ни в Глоговик продължи повече от час. За да потвърди и нашият водач мястото на пренощуването ни, попитах конакчията къде ще стане това.
Той отговори:
— Ще останем при Юнак, където по-добре ще можете да си отпочинете, отколкото тук, в селото.
— Колко път има дотам?
— Ще стигнем до къщата му още преди падането на нощта. Можете да бъдете сигурни, че ще ви посрещне гостоприемно.
По разбираеми причини не попитах нищо друго. По-добре щеше да е за нас, ако конакчията си мислеше, че напълно му се доверяваме.
Все още продължавахме да яздим през долината на Вардар, но пред нас на запад се простираха огромни планински масиви, в чието подножие скоро се озовахме. Вдясно от нас на североизток се издигаха хълмовете на планината Шар Даг. Приближавахме се към югозападния й край, чиито поли се миеха от студените води на Черна Дрина. Някъде по-нагоре Бяла Дрина се вливаше в Черна, а събралата се река се насочва към Адриатическо море, нашата вече недалечна цел на пътуването. Можехме да стигнем дотам за три дни. А дали щяхме да успеем? Трябваше да преодоляваме пречки, които не бяха свързани само с трудността на терена.
Намирахме се вече между две отвесно издигащи се към небето планини. Наистина и преди това не бяхме вървели по утъпкан път, но можехме да яздим сравнително бързо. А ето че се налагаше да се промъкваме през клисури, които бяха почти недостъпни. На пътя ни се изпречваха грамадни скални късове. От склоновете се бяха свлекли огромни стволове и принуждаваха конете ни да се катерят по тях. Можехме да яздим само по двама един до друг, а често дълго ни се налагаше да яздим и поотделно, защото мястото не позволяваше друго. Като водач конакчията яздеше най-отпред, а на опашката беше Халеф. Аз се досещах защо. Сигурно се беше нахвърлил върху пакета и не искаше да бъде заловен на местопрестъплението. Отново бяхме навлезли в една клисура, която позволяваше да яздим по двама. Бях предпоследен и направих услугата на хаджията да не поглеждам към него. След известно време той се приближи и се изравни с мен.
— Сихди, някой забеляза ли нещо?
— Какво?
— Че изядох забранения свински бут?
— Никой не видя, дори и аз.