— Тогава мога да бъда спокоен. Но ти казвам, че Пророкът е прегрешил спрямо правоверните си, като им е забранил това ядене. То е истинска наслада. Никоя печена кокошка не може да се сравнява с него. Но как е възможно умрялата свиня да мирише много по-хубаво от живата?
— Зависи от обработката на месото. То се слага в саламура и се опушва.
— Как се прави това?
— Месото се слага в сол, за да излезе от него водата, което го прави по-трайно.
— А, това е тузлу ет[24], за което съм чувал да се говори.
— Да. После се опушва и от дима получава миризмата, която толкова ти харесва. Какво остана от запасите ти?
— Пушения бут изядох, но наденицата още не съм опитвал. Ако позволиш, ще я начена.
Халеф извади наденицата от дисагите и ножа си от пояса.
— Искаш ли едно парче, сихди?
— Не, благодаря!
Като си помислех за опаковката и за жената, която най-вероятно собственоръчно бе пълнила наденицата, апетитът ми изчезваше. Видях, че Халеф полага напразни усилия да отреже наденицата. Той непрекъснато търкаше, но не можеше да я пререже с ножа.
— Какво има?
— О, много е твърда! — отговори той.
— Твърда ли? Искаш да кажеш корава?
— Не, не е корава, но е страшно твърда.
— Да не би вътре да е попаднал някой малък кокал? Опитай малко по-нататък!
Той премести ножа на друго място и успя. Помириса отрязаното парче и направи блажена физиономия. Махна ми въодушевено с ръка и го захапа. Захапа го няколко пъти, държеше здраво със зъбите и дърпаше с две ръце, но напразно!
— Аллах, Аллах! Тази наденица е като волска кожа! — извика той. — А какъв аромат! Какъв вкус! Трябва да го прегриза и ще успея!
Хаджията захапа наденицата и дърпаше с всички сили и най-накрая успя. Жилавото място поддаде, ципата на наденицата се скъса. Едното парче държеше в ръката си, а другото беше в устата му. Той започна да дъвче. Дъвка дълго време, но не можа да преглътне хапката.
— Какво дъвчеш, Халеф?
— Наденицата! — отвърна той.
— Ами тогава я гълтай!
— Не може. Не мога да раздробя парчето.
— Вкусно ли е?
— Превъзходно! Но е жилаво, много жилаво. Все едно че дъвча телешка кожа.
— Значи не е месо. Провери го!
Халеф извади парчето от устата си и го разгледа. Мачкаше го, дърпаше и стискаше, внимателно го огледа и накрая каза:
— Нищо не мога да разбера. Я по-добре ти виж това нещо!
Взех «нещото» и го разгледах. Вече не изглеждаше толкова привлекателно, но като разбрах какво е, още повече ми призля. Дали да кажа на хаджията? Разбира се! Той беше пристъпил заповедта на Пророка и сега се появяваше последицата от греха му. Дребосъкът имаше страхотни зъби, но въпреки това не бе успял да прегризе тази кожа. С помощта на палеца си му придадох първоначалната форма, такава, каквато е имало преди да попадне в наденицата, и го дадох на Халеф.
Щом сега той разгледа предмета по-добре, се ококори така, че очите му станаха двойно по-големи. Той зяпна, както преди около два часа, като пи силната «ракия».
— Аллах, Аллах! — извика той. — Ши махул, ши бивакиф шар ирас! (Това е ужасно, на човек могат да му настръхнат косите!)
Ако човек говори на двайсет езика и години наред говори само на чужди езици, в моменти на ужас или голяма радост си служи винаги с родния си език. Така беше и сега. Халеф говореше на родния си арабски, на могребски диалект. Сигурно здравата се бе изплашил.
— Какво крещиш? — попитах аз с възможно най-невинна физиономия.
— О, сихди, какво съм дъвкал? Ши аиб, ши макрух! (Това е позорно, отвратително!) Бирдак, биллях алаих! (Умолявам те, заклевам те!)
Той страдалчески ме погледна. Всички мускули на лицето му конвулсивно се свиваха, за да преодолеят впечатлението от ужасното откритие.
— Говори най-сетне! Какво е това?
— Я Аллах, я наби, я маскара, я хатай! (О, Аллах, о, Пророк, о подигравка, о позор!) Чувствам всеки косъм по главата си! Чувам корема ми да бучи като дулун[25]. Всички пръсти на краката ми треперят, а тези на ръцете ми ме сърбят, сякаш са били изтръпнали!
— Но аз все още не знам защо?
— Подиграваш ли ми се, сихди? Нали и ти видя какво е? Това е ласка ас суба.
— Ласка ас суба ли? Не те разбирам.
— Откога си забравил арабски? Ще ти го кажа и на турски. Може би тогава ще се сетиш за какво говоря. Това е пармак кабугхи[26]. Или не е?
— Мислиш ли?
— Да, мисля! — увери ме той и се изплю. — Кой е правил наденицата? Жената ли?
— Вероятно.
— О, нещастие! Значи някой от пръстите й е бил наранен, тя е отрязала палеца от някоя див елдивени[27] и го е нахлузила върху превръзката на пръста си. А после, като е пълнила надениците, е натъпкала вътре и тази обвивка. Шу хайда! (Пфу!)