— Но това е ужасно, Халеф!
— Ла тихки, вала килми! (Не говори повече, нито дума!) Халеф все още държеше всичко в ръце: двете прегризани части на кожата на наденицата и злополучната обвивка на пръста. Това действително беше палецът на ръкавица от дебела кожа. Лицето му имаше неописуем израз. В този момент той наистина беше най-нещастният човек на земята. Гледаше ту мен, ту парчетата наденица и изглеждаше така покрусен и отвратен, че не беше в състояние да се сети за нещо съвсем елементарно.
— Хвърли ги най-сетне! — казах аз.
— Да ги хвърля ли? Да! И какво от това? Тялото ми е осквернено, душата ми унизена, а сърцето ми виси в гърдите като тъжна наденица. Прадедите ми ще се обърнат в гроба, точно както и стомахът ми, а синовете на внуците ми ще проливат сълзи при спомена за този час на наказана лакомия. Казвам ти, сихди, Пророкът е напълно прав. Свинята е най-нечестивото изчадие във вселената и изкусителка на човешкия род. Тя трябва да бъде премахната от царството на сътворението, трябва да бъде пребита с камъни и отровена с всички възможни вредни лекарства. А човекът, направил това позорно откритие, да се пълни нарязания й труп, мазнината и кръвта й в тези черва, този човек цяла вечност трябва да се пържи в най-ужасния ъгъл на пъкъла. А жената, напъхала в наденицата пръста от ръкавица и превръзката от нечестивия си палец, тази позорителка на Халеф, нека денонощно, без прекъсване бъде измъчвана от собствената й съвест, докато започне да смята, че е таралеж, на който бодлите са обърнати навътре.
— Да, това е ужасно! — смеех се аз. — Не мога да те позная. Ти наистина ли си храбрият и горд Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд Госарах?
— Замълчи, сихди! Не ми напомняй за доблестните бащи на моите прадеди! Никой от тях не е имал ужасното нещастие да дъвче обвивка, която първо се е намирала върху болен пръст, а после в една още по-болна и безутешна наденица. Цялото ми красноречие няма да стигне, за да опиша мъките на моята уста, страха на гърлото и безпомощността на храносмилането ми. Този ден е най-печалният от целия ми земен път. Първо пих рибено масло, при което от отвращение едва не умрях, и тъкмо започна малко да ми просветлява, започнах да дъвча консервираната обвивка на един нищожен палец. Това е много повече, отколкото би могъл да понесе един смъртен!
— Хвърли най-сетне това нещо! — подканих аз още веднъж дребосъка.
— Да, махам го! Грехът на днешния ден не бива повече да лепне по пръстите ми. Опротивяха ми всички земни наслади. Ще изстрелям всичките си патрони в тялото на първия човек, който ми предложи наденица. Повече не искам нито да виждам, нито да помирисвам свиня. Това е най-отвратителното създание на земята!
Той запокити всичко и добави:
— Дано този, който мине след нас по този път, е някой закоравял грешник! Като намери и изяде тази наденица, от ужас съвестта му ще се пръсне като чувал, а деянията му ще излязат на бял свят. Защото тази наденица е откровението на всички тайни, скрити вътре в човека. Трябва да събера всичките си сили, за да не видиш как изглежда отвътре твоят смъртно болен, поставен на най-тежко изпитание Халеф.
Той имаше навика цветисто да описва с езика на Ориента дори и най-противния предмет. Така направи дори и в този оскърбителен случай. После продължи безмълвно да язди до мен, а като попитах закачливо за причината на мълчанието му, той изръмжа:
— В езика на нито един народ няма достатъчно думи, които биха могли да опишат страданието и покаянието на моята душа и тялото ми. Затова е по-добре изобщо да не говоря. Търпеливо трябва да чакам, докато възмущението в мен се уталожи от само себе си.
Клисурата свършваше и пред нас се ширна тясна, продълговата полянка, през която протичаше поточе. На нея имаше няколко гъсталака, около които растяха малинови и къпинови храсти. Те примамливо бяха отрупани с учудващо едър плод. Ако времето не беше толкова напреднало, щяхме да слезем и да си похапнем сладко-сладко.
— Къщата на Юнак се намира на тази река — обясни водачът ни. — След около четвърт час ще стигнем до нея.
На това място вече можехме да яздим един до друг. Имаше достатъчно пространство и пришпорихме конете си в галоп. Както винаги, по навик, дори по време на най-бърза езда, и сега не изпусках от поглед всичко край нас. Това беше причината да спра коня си. Останалите последваха примера ми.
— Какво видя? Защо гледаш в този гъсталак? — попита Халеф. Стояхме пред едно толкова гъсто обрасло с къпини и оплетено с пълзящи бодливи клони място, че човек много трудно би могъл да си пробие път. Въпреки това през него имаше преправени и път, и пътечки, които многократно се преплитаха.