— Сигурно си има леговище!
— Не е задължително. А ако е така, няма да можем да го намерим. Нямаме никакви следи, а вече започва и да се стъмнява. Затова се налага да се откажем от лова.
— Сихди, хайде все пак да се опитаме! — помоли той. — Не забравяй, че твоят верен Халеф иска да разкаже на своята Ханех, перлата сред жените, че е убил мечка! Тя ще бъде очарована и ще се гордее с мен.
— За да се изпълни желанието ти, ще се наложи да се мотаем тук един или два дни, а нямаме време за такива работи. След четвърт час ще се стъмни. Трябва да побързаме да намерим къщата на Юнак.
— По дяволите с тази къща! Предпочитам днес да спя в бърлогата на мечката, като се увия в кожата, която ще смъкна от нея. Но трябва да се подчиня. Аллах позволява и Аллах забранява. Не искам да му противореча.
Яхнахме конете и продължихме пътя си.
След известно време стръмните, обрасли с тъмна иглолистна гора хълмове започваха да се раздалечават и между тях се получаваше нещо като кръгла просека, в която видяхме една къща, до която бяха допрени два навеса или някакви подобни на обори постройки. Само от дясната страна стръмно нагоре се издигаше тесен каменист хълм с формата на език, обрасъл с храсти, широколистни и иглолистни дървета.
На върха на този «език» видяхме да стои един човек, по чието облекло не можеше да се разбере дали е от мъжки или женски пол.
— Това е Гуска — обясни Джемал. — Да я извикам ли?
— Каква е тази Гуска?
— Жената на Юнак, търговеца на въглища.
— Не е необходимо да я викаш, защото виждам, че вече ни забеляза.
Дали Гуска беше галено име, свързано с душевните особености на притежателката си? На сръбски думата означаваше «гъска». Любопитен бях да разбера как щеше да ни посрещне дамата с това странно име. Тя се правеше, че не ни вижда, и вървеше бавно към къщата с наведена глава. Впрочем изразът «къща» е много ласкателно название за случая. Зидовете се състояха от натрупани един върху друг камъни, без свързващ хоросан помежду им, а дупките между тях бяха запушени с пръст и мъх. Покривът беше от груби пръти, покрити с торф и сушена папрат.
Вратата беше толкова тясна и ниска, сякаш е предназначена само за деца, а големината на отворите на прозорците беше достатъчна само колкото човек да си пъхне носа в тях. Още по-трагичен вид имаха другите две пристройки. Ако не бяха опрени толкова близо до къщата, сигурно щяха да се срутят.
Жената се скри вътре, без да хвърли и един поглед към нас. Пред къщата слязохме от конете. Вратата беше залостена. Джемал започна да блъска по нея с приклада на пушката си. След доста дълго време тя се отвори и жената се появи на прага.
Има една приказка за стара магьосница, живееща навътре в гората, която пъхала във @турната всеки, който попаднел при нея, обичала го, а после го изяждала. Неволно си спомних за тази вещица, щом видях жената отблизо. Ако името й Гуска беше белег за характера й, то тогава тя би могла да бъде сравнявана само с онези престарели гъски, които се нахвърляли срещу чуждите хора като зли кучета, а не докосвали борсдорфските ябълки и пелина, защото били прекалено твърди.
Жената беше страшно дълга и кльощава. За да може да ни гледа от вратата, горната и долната част на тялото й образуваха прав ъгъл. Лицето й също беше издължено, изобщо всичко в нея беше дълго. Острият, извит като сърп нос, ъглестата, извиваща се отдолу нагоре брадичка, широката беззъба уста без устни, огромните ветрилообразни уши, сближените малки очи без мигли, с червени краища, дълбоките, пълни с мръсотия бръчки: всичко това въздействаше възможно най-отблъскващо. Главата й не беше покрита с нищо. Рядката й коса, през която се виждаше люспеста кожа, не беше сплетена. Висеше надолу на разбъркани, сплъстени кичури. Като към това се прибавят и невероятно мръсната роба и също толкова нечистите, вързани в глезените женски шалвари, двата боси, слаби като на скелет крака, които никога не са виждали и капка вода, човек може да повярва, че тази несравнима Гуска напълно притежава вида на някоя останала от класическата древност горгона или фурия.
А тъй като тя започна и да говори, аз едва не се стреснах. Гласът й беше дрезгав като на врана, която се ядосва за нещо.
— Какво искате? Кои сте? Защо спирате тук? — изграчи тя. — Вървете си по пътя!
Жената понечи да затвори вратата, но нашият водач застана на прага и каза:
— Да си продължаваме пътя ли? Не, няма да го направим. Оставаме тук.
— Не може! Нямате никаква работа тук. Не приемам чужди хора!
— Но аз не съм чужд. Нали ме познаваш?
— Но не и другите.
— Те са мои приятели.