— Не са мои.
Тя го буташе навън, а той нея навътре, разбира се, само привидно.
— Бъди разбрана, Гуска! — помоли Джемал. — Нищо не искаме от теб безплатно. Ще ти платим всичко добре и почтено.
Изглежда, това подейства или поне ние трябваше да си помислим така. Тя започна да се държи по-малко враждебно и попита:
— Искате да платите ли? Е, това е нещо друго! В такъв случай бих могла да размисля дали да ви пусна при себе си.
— Няма какво да му мислиш. От теб искаме само подслон и нещо за ядене.
— Достатъчно ли е?
— Повече от достатъчно, дори прекалено много — казах аз. — Не искаме от теб храна и пиене, а и сами ще намерим къде да спим. Щом нямаш достатъчно място в къщата, ще спим на открито.
Абсолютно невъзможно беше да се приеме нещо за ядене от тези втвърдили се от мръсотия пръсти със закривени орлови нокти. И да спим там, вътре? За нищо на света! Стаята изглеждаше така, сякаш се радваше на присъствието на всички онези скачащи, лазещи, гъмжащи, жилещи, гризящи и хапещи обитатели, които често се срещат и в представителните домове на Ориента. Но в тази барака кръвожадните душевадци сигурно подскачаха, пълзяха, пърпореха и маршируваха на безбройни орди.
Описанието на пътуването през обвеяния с благоухания, забулен с предания слънчев Ориент може и да е приятно за четене, но сам да извършиш подобно пътуване е нещо съвсем друго. Чувството за благоприличие често забранява да се говори дори и за своеобразни, забележителни дребни преживявания. Ориентът прилича на Константинопол, който наричат «блясъкът по гладките страни върху лицето на света». Отвън предлага великолепна гледка, но ако тръгнеш по тесните улици, с хубавата измама е свършено. Без съмнение Ориентът е много красив. Но човекът, наблюдаващ тази красота, не бива да е прекалено чувствителен!
Пътникът ще намери предостатъчно приключения, ежедневно, дори ежечасно. Но какви приключения са това! Те не са свързани с големи събития, а с обикновените отношения в ежедневието. Но за тях не биха могли да се кажат думите на Уланд:
«Дори и след голямото геройство обикновеното е ценно.»
На разказвача е забранено да говори за такива неща. Той изживява многобройни приключения в борбата с често неописуемата мръсотия на населението. Гощавах се при един прочут шейх, който по време на ядене ловеше по тила си едни доста пъргави животинчета, после пред очите на всички внимателно ги слагаше настрана и без да си измие ръцете, бъркаше в пилафа и правеше от него топче, което искаше да ми пъхне в устата като «ал лукме еш шереф»[29].
Малко хора биха повярвали, че това е наистина дребно, но все пак опасно за живота приключение. Отказването на такава «почетна хапка» е обида, която може да бъде изкупена само със смърт. Така че всъщност имах избор само между куршум или намушкване с нож и изяждането на тази ужасна топка ориз. Вляво от мен седеше шейхът, който ми подаваше хапката и очакваше, че ще си отворя устата. Вдясно седеше Крюгер бей, известният полковник от личната охрана на владетеля на Тунис. Той — по рождение немец — също като мен бе забелязал отстраняването на дребните същества. Много добре знаеше в какво конфузно положение се намирах в момента и по лицето му се четеше напрежение дали ще избера оризовото или оловното топче. В такива ситуации човек не бива да губи присъствие на духа. Казах на шейха най-учтиво:
— Ма бинза джамалк кул умри. (Цял живот ще помня твоята доброта.) — Вземайки хапката от ръката му, продължих: — Рид иназар, я малми! (Извинявай, о господарю!) — и бързо обръщайки се към Крюгер бей, завърших: — Дахилак, ент каин хаун ел мухтарам! (Моля те, тук ти си най-достойният!)
Доблестният командир на войската се изплаши. Той разбра намерението ми и прояви непредпазливостта да отвори уста, за да ми отговори отрицателно. Но този миг ми беше достатъчен. Още преди да успее да каже и дума, оризовото топче се озова в устата му и не биваше вече да го изважда. Беше най-възрастният от нас. Това, че му бях дал почетната хапка, не беше обида, а добре посрещнато от всички доказателство за уважението ми към старостта. Разбира се, удостоеният с тази чест човек направи такава физиономия, сякаш между зъбите му бяха събрани всички неволи на земния живот. Той дъвчеше и преглъщаше, докато стана моравосин и хапката премина през гърлото му. Години след това неблагодарникът се хвалеше, че няма да ми прости този номер.
Подобни преживявания в Ориента са много по-често явление, отколкото би се искало на някого. За това може обаче само да се загатне, но не и подробно да се описва. Борбата с мръсотията и паразитите в източните страни е направо страшна и би могла да развали и най-голямото удоволствие на човека.