— Единият от тях не се чувстваше добре. Ръката му беше ранена и много го болеше. Махнаха му превръзката и му охладиха раната с вода. Това продължи няколко часа и докато единият от тях се занимаваше с болния, останалите вземаха от къщата всичко, което им харесаше. Изядоха ни месото и другите хранителни запаси. Сина ми и снахата затвориха на тавана и махнаха стълбата, за да не могат двамата да слязат долу.
— А ти къде беше? — попитах аз старицата.
— Аз ли? — отговори тя, като лукаво ми намигна. — Престорих се на глуха. За стара жена лесно би могло да се повярва. Така можех да остана в стаята и да слушам, какво си говорят.
— За какво си приказваха?
— За някой си Кара Бен Немзи, който трябвало да умре заедно със спътниците си.
— Аз съм този човек. Какво друго?
— Говориха за Джемал, конакчията при Треска, където щели да отседнат тази вечер, и за някакъв въглищар, чието име забравих.
— Не се ли казва Шарка?
— Да, да, утре ще бъдат при него. Говориха и за някакъв Жълтолик, с когото щели в Кара… кара… — не мога да си спомня как беше името…
— Каранирван ли?
— Да, с когото щели да се срещнат в Каранирван хан.
— А знаете ли къде се намира той?
— Не, и те нищо не споменаха. Но говореха за някакъв побратим, който щял да се срещне там с единия от вас. Назоваха и името, но за съжаление не мога да си го спомня.
— Да не би да е Хамд ал Амасат?
— Да, така се казваше. Но, ефенди, ти знаеш повече от мен!
— Вече знам много неща и с въпросите си само искам да се убедя, че не греша.
— Говореха, че в този Каранирван хан е затворен един търговец, от когото искали да получат пари. Но му се надсмиваха, защото дори и когато платял тези пари, пак нямало да го освободят. Смятат да го изнудват, докато му отнемат всичко, а после щели да го убият.
— Ах! Предполагах, че има нещо такова. Как се е озовал този търговец в Каранирван хан?
— Хамд ал Амасат, чието име ти спомена, го е подмамил.
— Не казаха ли как се казва търговецът?
— Беше чуждо име, затова не можах да го запомня, освен това и много ме беше страх.
— Не беше ли Галингре?
— Да, да, така се казваше, съвсем точно си спомням.
— Издадоха ли нещо друго за плановете си негодниците?
— Не, защото дойде шестият ездач. Той е шивач кърпач и разправяше за враговете, заради които паднал във Вардар. Сега знам, че вие сте тези врагове. Накараха ме да запаля голям огън, за да изсуши той дрехите си. А тъй като и старецът не беше готов с превръзката на раната си, останаха при нас по-дълго. Този, шестият, разказа за бастонадата, която получил. Трудно му беше да върви и на краката си вместо обувки беше увил парцали, натъркани с говежда лой. Трябваше да му донеса нови парцали и понеже нямах лой, те убиха козата ни, за да вземат мас от нея. Не е ли това позорна жестокост?
— Наистина. Колко струваше козата?
— Сигурно около петдесет пиастъра.
— Моят спътник Хаджи Халеф Омар ще ги подари петдесет пиастъра.
Халеф веднага извади кесията и му подаде половинфунтова монета.
— Ефенди — попита старецът смаяно, — да не би да искаш да заплатиш щетите, които са причинили твоите врагове?
— Не, това не мога да направя, защото не притежавам богатството на падишаха, но за козата можем да ти предложим обезщетение. Вземи парите!
— Радвам се, че ти се доверих и не затворих за теб къщата и устата си. Благословено да е идването ви, да е благословено и тръгването ви. Благословена да е всяка ваша крачка и всичко, което правите!
Сбогувахме се с хората, които дълго продължиха да викат след нас благодарствените си думи, и се върнахме на мястото, от което се бяхме отклонили от първоначалната си посока.
Най-напред продължихме да яздим на открито, като само тук-там се виждаше по някое дърво. Разговорливият ни в началото водач сега беше станал замислен. Като го попитах за причината, той отвърна:
— Ефенди, не предполагах, че опасността, в която се намирате, е толкова голяма. Сега разбирам в какво затруднено положение сте. Това ме тревожи. Ако враговете ви неочаквано ви нападнат от засада, с вас ще е свършено.
— Не вярвам. Ще се отбраняваме.
— Но ти нямаш никаква представа с каква точност мятат тук чакана и никой не е в състояние да отклони добре хвърлен чакан.
— Познавам един човек, който може да се справи — отвърнах аз.
— Не вярвам. Кой би могъл да бъде?
— Аз самият.
— О! — засмя се Исрад, като ме погледна изкосо. — Шегуваш се, нали?
— Не, говоря съвсем сериозно. Човекът беше решил да ме убие.
— Не разбирам. Сигурно не е умеел да си служи с чакана. Иди в планините и там ще видиш истински майстори на това страшно оръжие. Накарай някой скипетар или миридит да ти покаже как се хвърля брадвата и ще се учудиш.