Госпожа Гуска не знаеше какво ме кара да говоря така. В определената й роля явно не бе отредено да ни отпраща, затова побърза да каже:
— За вас имам място, ефенди. А ако ми платиш добре, ще ти предоставя дори постеля, но спътниците ти ще трябва да спят до теб върху одеялата си.
— Къде е постелята?
— Влез, ще ти я покажа!
Последвах я, но не с намерението да оглеждам леглото, а за да добия впечатление от домашната обстановка на «гъската». Но в каква дупка попаднах! Нямаше почти нищо друго освен четирите голи стени. В десния ъгъл бяха камъните на огнището, а в другия ъгъл вляво видях нахвърляни на куп в безпорядък суха папрат, листа и парцали. Жената посочи към него и каза:
— Там е постелята. А това е печката, на която ще ви изпека месо. В дупката се носеше направо адска миризма на загоряло и всевъзможни зловония. Комин изобщо нямаше и разяждащият дим излизаше през прозореца. Приятелите ми бяха влезли след мен. По лицата им ясно си личеше, че си мислят това, което се въртеше и в моята глава.
— Какво месо имаш предвид? — осведомих се аз.
— Конско.
— Откъде го имате?
— От собствения ни кон — въздъхна старицата, като вдигна ръце към очите си.
— Заклали ли сте го?
— Не. Разкъсан беше.
— Ах! От кого?
— Мъжът ми казва, че сигурно е била мечка.
— Кога мечката е нападнала коня?
— Миналата нощ.
— Аллах, Аллах! — извика Халеф. — Значи тази мечка не яде само малини! Убихте ли я?
— Как може да задаваш такива въпроси! За да бъде убита мечка, трябва да се съберат много мъже.
— Ще ми кажеш ли как се случи всичко? — подканих я аз.
— И ние самите не знаем точно. Конят ни трябваше за търговията. Теглеше каруцата с въглищата и…
— Но вън не видях да има каруца!
— Не можем да я държим тук, защото няма път, по който да я докараме до къщата. Затова стои при въглищаря. Конят обаче е тук, когато сме си у дома. През нощта остава на открито, за да може да пасе. А тази сутрин, като станахме, не го видяхме и като го потърсихме, намерихме трупа му оттатък, при скалите. Беше разкъсан, а щом видя следата, мъжът ми каза, че е била мечка.
— И къде е сега останалото месо?
— Вън, в навеса.
— Покажи ми го!
— Не мога, ефенди — каза ми тя изплашено. — Моят мъж ми е забранил да пускам вътре чужди хора.
— Защо?
— Не знам.
— Къде е той сега?
— Тръгна да търси леговището на мечката.
— Това е опасно! Толкова смел ловец ли е мъжът ти?
— Да, така е.
— Кога ще се върне?
— Сигурно скоро.
— Добре. А днес да са идвали при вас други хора?
— Не. Защо питаш?
— Защото мъжът ти е забранил да пускаш чужди хора в навеса.
— Никой не е идвал тук. Нито днес, нито вчера. Живеем толкова уединено, че рядко някой се отбива при нас.
В този момент навън се чу пронизителен писък. Жената продължи бързо да говори, за да отклони вниманието ни, но аз я прекъснах:
— Я слушай! Кой крещи така?
— Не чух нищо.
— Но аз чух.
— Сигурно е била някоя птица.
— Не, човек беше. Наистина ли няма никой тук?
— Съвсем сама съм.
Но тя махна на Джемал да излезе. Забелязах това, обърнах се и тръгнах към вратата.
— Ефенди! — извика тя. — Къде отиваш?
— В навеса.
— Не може.
— Ами! Искам да видя кой викаше там.
Тогава конакчията застана на пътя ми и каза:
— Стой тук, ефенди! Нали чу, че никой… Той не можа да продължи. Викът отново прозвуча, и то още по-високо и страшно отпреди.
— Чуваш ли? — отвърнах аз. — Изглежда, нечий живот е в опасност. Трябва да проверим.
— Но ти не бива…
— Млъкни! Никой не може да ми попречи да правя каквото искам. Джемал направи още един опит да ме спре, жената също, но въпреки това аз излязох. Тримата ми придружители ме последваха. След тях дойдоха конакчията и жената. От време на време двамата си шепнеха нещо. Доколкото можах да видя, той направи много слисана физиономия.
Отворих единия от навесите. В него имаше само вехтории. Като се насочихме после към другия, викът отново се чу, и то действително от втория навес. Звучеше ужасно. Отворихме и влязохме. Вътре беше почти тъмно.
— Има ли някой тук? — попитах аз.
— О, Аллах, Аллах! — застена един глас, който веднага познах. — Шейтанът, шейтанът! Той идва! Посяга към мен! Води ме към ада!
— Това е мюбарекът! — прошепна ми Халеф.
— Наистина. Другите или са наблизо, за да ни нападнат от засада, или са продължили ездата си към въглищаря, но са били принудени да оставят стареца тук. Той има треска.