— Но — каза Халеф — вече е тъмно, а конете ни са навън. Ами ако сега дойде и убие твоя Рих?
— Няма да дойде толкова скоро, а и Рих не е въглищарски кон. Дори съм сигурен, че мога да оставя жребеца сам да се справи с мечката. Едно такова расово животно при опасност се държи по съвсем различен начин от обикновен кон. Спокойно бихме могли да оставим конете си още малко да попасат. Ако мечката наистина дойде, то ще е най-рано два часа преди полунощ. Но за да не изпуснем нещо, ще напалим вън огън, край който ще седнем. Така ще държим конете под око и ще можем веднага да им се притечем на помощ с пушките си. Впрочем огънят ще осветява надалеч и ще възпре мечката да направи посещението си въпреки примамливата гощавка. Сега да се разберем за конското месо.
Търговецът на въглища с готовност се съгласи с намерението ми. Главното за него беше хищното животно да бъде убито. Той отряза онези части месо от костите на коня, които си бе набелязал, но все пак за мечката остана достатъчно. За тези остатъци той поиска трийсет пиастъра, тоест почти шест марки, които аз с готовност му дадох.
Вън пред къщата бяха наредени голямо количество дърва за горене. Купих ги от Юнак за десет пиастъра и наредих да напалят голям огън недалеч от къщната врата, гледаща към края на гората, и да го поддържат до тръгването ни на лов. Той осветяваше достатъчно надалеч, за да можем да виждаме и пазим пасящите ни наблизо коне. Оско остана край него, а ние влязохме вътре в стаята. Исках да прегледам мюбарека.
Докато се занимавахме с приготовленията навън, бяхме чули стенанията му. Видът му беше страшен. Разкривените черти на лицето му, кръвясалите му очи, пяната, която излизаше от устата му, проклятията и ругатните, които изричаше, и излъчващите се от него зловония въздействаха толкова отблъскващо, че трябваше да полагам големи усилия, за да коленича до него и прегледам раната му.
Старецът бе превързан небрежно от нечии несръчни ръце. Като понечих да махна превръзката и докоснах ръката му, той изрева от болка като диво животно и се надигна срещу мен. Взел ме беше за шейтана, който иска да го разкъса, отпъждаше ме от себе си със здравата си ръка и ме молеше за милост и позволение да се върне обратно на земята. За откуп ми обещаваше хора, които щял да убие, за да ми изпрати душите им в ада.
От време на време треската му даваше такава сила, че трябваше да се боря с него. Трима души го държаха, за да мога да размотая парцалите от ръката му. Тогава видях, че не е възможно никакво спасение. Вече беше късно дори за ампутиране на наранения крайник. Разголих и рамената му, като срязах кафтана. Гангрената, разлагането на плътта, беше започнала, а отвратителната гной разпръскваше ужасна смрад.
Не можеше да се направи нищо, освен да му се даде вода, за която крещеше. Оставихме жената да се грижи за него. Истинско чудо беше, че този човек е могъл да издържи ездата дотук. Стояхме потресени край него и не мислехме повече за враждебността му, а за ужасния край, който сам си бе подготвил. Джемал каза:
— Ефенди, не е ли по-добре да го убием? Това е най-голямото добро, което бихме могли да му сторим.
— Нямаме това право — отвърнах аз. — Той все още не е изрекъл нито една дума на разкаяние. Нещо повече, дори иска да подкупи дявола, като му обещава жестоки убийства. От това можем да си направим извода каква черна душа живее в това живо разлагащо се тяло. Може би Господ ще му върне още веднъж съзнанието, а с това ще му даде и последна възможност да изповяда греховете си. Впрочем мъченията му не са незаслужени — не бива да пренебрегвате това — и той лежи пред вас като назидателен, предупредителен пример, чийто ясен и покъртителен език е предназначен за всички нас и особено към вас, към теб, Джемал, към Юнак, а също и към Гуска, неговата жена.
— Към нас ли? — смутено попита първият от споменатите хора. — Защо?
— Ще ви кажа само: който върви по пътя на този човек, го грози опасността да умре по същия ужасен начин. Никога досега не съм виждал безбожник да завърши щастливо земния си път.
— Значи мислиш, че този благочестив човек е бил безбожник?