Приближихме се към огъня, където другите междувременно се бяха настанили. Джемал беше забил в земята два големи чаталести клона и нанизваше парче конско месо на друг прът, който трябваше да играе ролята на шиш за печене. Ако смяташе да ни гощава с това печено, трябваше да се откаже от намерението си. За щастие все още имахме в себе си хранителни запаси, които за тази вечер горе-долу щяха да стигнат.
Като ни видя, че се храним, на търговеца на въглища така му се дояде, че не можа да дочака опичането на конското месо. Той влезе в къщата, доведе жена си, като донесе и… познатия вече пакет. Двамата седнаха един до друг до огъня. Той разгъна парцала. Наистина наденицата беше вътре с изключение на кожения напръстник. Той раздели наденицата, но много несправедливо: на жена си даде малко парче, а за себе си взе по-голямото. На въпроса на Джемал откъде има наденицата, той отвърна, че я е донесъл от едно от пътуванията си по работа. Той можеше да я яде, защото не беше мохамеданин. Двамата ядяха с голямо удоволствие. Халеф внимателно ги наблюдаваше. Много му се искаше да каже нещо, но не можеше да го направи.
Междувременно от къщата се чуха продължителните стенания и скимтене на мюбарека, примесени с пронизителни викове на страх. Звучеше така, сякаш изтезаваха някого. Неговите съмишленици обаче не се трогваха. Накарах жената да иде да го види още веднъж и да му даде вода, но печеното месо вече беше готово и тя отказа да изпълни желанието ми. Затова станах самият аз.
В момента, в който станах, обреченият на смърт човек нададе такъв пронизителен рев, че ме побиха тръпки. Смятах да изтичам към него, но в този момент той се появи на вратата и извика:
— Помощ! Помощ! Гори! Обхванат съм от пламъци! Той се спусна към нас. Възбудата от треската бе надвила слабостта му. След няколко крачки спря, загледа се втренчено в огъня и страшно изрева:
— И тук има пламъци! Навсякъде гори, и тук, и там! А и вътре в мен също гори! Помощ! Помощ!
Старецът размаха здравата си ръка във въздуха, а после тежко се строполи на земята и тихо продължи да стене. Вдигнахме го, за да го занесем отново в стаята, но ни беше много трудно да го задържим, защото той ни смяташе за духове и отчаяно се отбраняваше. Като го сложихме на постелята му в стаята, той се беше уморил и бе затворил очи. Затова излязохме навън. Но скоро той отново започна да крещи, така че едва се издържаше. Едва след известно време в къщата пак настъпи тишина и аз отидох да видя какво става.
Той лежеше на тъмно, затова запалих една борина и осветих лицето му. Широко отворените му очи бяха насочени срещу мен. Беше дошъл в съзнание и ме позна.
— Гяур — изсъска той. — Значи все пак дойде? Аллах да те прокълне!
— Мюбарек — казах му аз сериозно, — не забравяй в какво състояние се намираш! Още преди слънцето да изгрее, ти ще застанеш пред вечния съдия. Припомни греховете си! Вглъби се в себе си и помоли Аллах за милост и състрадание!
— Шейтан! Ти си моят убиец! Но аз не искам да умра, не искам! Теб, теб искам да видя как умираш!
Коленичих ниско над него със стомната вода в ръка, с която исках да го освежа. Той бързо посегна и измъкна ножа от пояса ми. Също толкова бързо замахна и щеше да ме улучи в гърдите, ако не бях отбил удара с глинената стомна. В следващия миг измъкнах ножа от ръката му.
— Ти наистина си ужасен човек. Дори и в последния миг на живота си искаш да обремениш душата си с кърваво деяние. Как може…
— Млъкни — прекъсна ме той, ръмжейки. — Ох, защо имам треска! Защо съм толкова слаб, та не мога отново да ти изтръгна оръжието! Чуй какво ще ти кажа сега!
Той бавно се надигна. Очите му блестяха като на пантера. Неволно се отдръпнах назад.
— Страхуваш ли се от мен? — изсмя ми се той подигравателно. — О, наистина е страшно да знаеш, че съм твой враг! Аллах, Аллах, там пак започна да гори! Виждам как огънят се приближава. Приближава, гори… гори!
Клетият човек се строполи и започна да стене. Изгуби съзнание и треската отново го обзе. Вонята в стаята беше непоносима. Като излязох вън на чист въздух, дълбоко поех дъх, но не само заради миризмата. Който е виждал човек да умира по този начин, никога не може да го забрави. И днес ме обхваща ужас, като си спомня за онази вечер. Що за човек е този, който се осмелява да се противопостави на Божиите закони?
Часовникът ми показваше вече десет часа. Тъй като турците броят часовете от мига на залеза на слънцето, което в този ден стана в шест и половина, по тяхно време беше три и половина. Напоихме конете в потока, а после ги отведохме в навеса.