— Ефенди, а ние, жена ми, конакчията и аз, къде да стоим? — попита търговецът на въглища.
— Влезте при конете! — посъветвах ги аз.
— Не, не! Нали ти самият каза, че е много възможно мечката да се отправи към навеса. Ще влезем в стаята, но ако мечката дойде, ще се изкачим под покрива и ще издърпаме стълбата горе. Ако иска, нека изяде мюбарека.
Това, което мъжът нарече стълба, беше една греда, в която бяха издялкани вдлъбнатини. Облегната беше в стаята, а над нея бяха натрупани пръчки, които образуваха тавана.
Изгасихме огъня и тримата побързаха да се скрият в стаята. Оско и Омар се отправиха към навеса при конете, след като още веднъж им обясних какво да правят.
После ние с Халеф тръгнахме. Преди това дребосъкът грижливо бе проверил пушката си, за да е сигурен, че няма да засече. Аз взех само мечкоубиеца. Срещу такова животно карабината не можеше да ми помогне.
— Като стигнем дотам, мечката може вече да е дошла — каза Халеф. — Толкова е тъмно, че ще я видим едва като се изправим пред нея.
— Тъкмо затова не бива да вървим по права линия. Въздухът се движи оттук натам и тя непременно ще ни надуши. Ще заобиколим в дъга, за да можем да излезем на мястото от срещуположната посока.
Приближавахме се до уреченото място много предпазливо, защото мечката не само можеше вече да е там, но и да идва от тази страна, от която се промъквахме и ние. Държахме пушките готови за стрелба и от време на време спирахме, за да се ослушаме. Ако мецана беше стигнала до конския скелет, щяха да се чуват мляскането й и трошенето на костите. Не се чуваше никакъв друг звук обаче освен тихото шумолене на вятъра в клоните на дърветата.
Най-сетне стигнахме толкова близо, че можехме да виждаме стръвта. Край нея нямаше никаква мечка. Изкачихме се върху една канара наблизо. Беше два пъти по-висока от човешки ръст и ни осигуряваше прикритие срещу откритата атака на звяра. Камъкът бе плътно обрасъл с мъх и беше много удобен за седене. Залегнахме един до друг и зачакахме нещото да дойде.
— Сихди — прошепна Халеф, — не е ли по-добре да се разделим?
— Разбира се. Така бихме могли да нападнем мечката от две страни.
— Нека тогава го направим още сега.
— Няма, защото ти винаги подценяваш опасността, а това е погрешно. Самоувереността ти лесно може да те подведе да проявиш непредпазливост. Преди всичко искам да стреляш само когато ти разреша.
— Значи ще стреляш преди мен?
— Да, защото моят куршум е по-надежден.
— Съжалявам, сихди, защото исках аз да убия мечката. Каква слава ще е за мен да разкажа на моята Ханех, най-прекрасната сред жените, че ти си убил мечката? Ще ми се да мога да й кажа, че е загинала от моя куршум.
— Вероятно ще можем, защото трябва да се очаква, че един-единствен куршум няма да е достатъчен. Ако той веднага не я рани смъртоносно, тя сигурно ще дойде към нас, за да ни нападне. Тогава ще я оставим да се приближи и като се изправи пред канарата, за да се изкатери на нея, най-спокойно можеш да стреляш в гърлото или в окото й. Сега да млъкваме! Ако продължим да говорим, може да не забележим приближаването на хищника.
Ослушвахме се в нощта, без да издаваме нито звук. Вятърът шумеше над гората като водата на далечен водопад. Тъй като този шум беше монотонен и непрекъснат, не беше трудно от него да се отличи всеки друг звук. Търпението ни беше поставено на голямо изпитание. Като навих механизма на часовника си, ударите му отброиха полунощ.
— Мечката изобщо няма да дойде — прошепна Халеф. — Напразно се радвахме. Сигурно никога няма…
Той млъкна, защото също като мен беше чул шум от търкалящ се камък. Ослушахме се напрегнато.
— Сихди, там падна някакъв камък — прошепна ми хаджията. — Но не беше мечка, защото иначе щяха да се търколят повече камъни.
— О, не. Падането на този камък я е направило по-внимателна. Наистина би могло да бъде и друго животно, но мисля, че все пак е мечката. Но преди да я видя, сигурно ще усетя миризмата й.
— Ще я надушиш ли? Нима е възможно?
— За човека с опит, да. Дивите животни излъчват особено силна миризма, Разбира се, при мечките не е чак толкова силна, колкото при лъвовете, тигрите и пантерите, но все пак ще я усетя. Слушай!
Отдясно се чуваше нещо като пращене на клон. Животното се спускаше по стръмния склон. И ето че наистина го надуших. Който е виждал хищни животни само в клетка, сигурно му е направила впечатление противната миризма, която се носи от тях, особено от едрите представители на семейство котки. Когато обаче животното е на свобода, тази миризма е още по-силна. Остра, дразнеща като миризмата на отвара от маточина или камфоров спирт, тя нахлува в чувствителния нос, а човек с тренирано обоняние може да я усети отдалеч. Това «диво» ухание достигаше сега до мен.