— Подушваш ли я? — прошепнах аз на Халеф.
— Не — отвърна той, след като внимателно помириса въздуха наляво и надясно.
— Идва. Надушвам я вече.
— Тогава носът ти е много по-чувствителен от моя. Е, сега ще получи един поздрав, на който ще има да се чуди. Халеф щракна предпазителя.
— Не бързай! — предупредих го аз. — Ще стреляш само след мен, ясно ли е? Ако не се подчиниш, наистина ще ме ядосаш. Може да прогониш животното.
Той не отговори, но го чух да въздъхва. Със спокойствието на хаджията беше свършено, обзела го беше ловната треска.
Ето че чухме тихо ръмжене, почти като мъркането на котарак, но веднага след това забелязахме, че към конската мърша се приближава нещо огромно и тъмно.
— Това ли е тя, тя ли е? — прошепна в ухото ми Халеф. Дишаше учестено.
— Да, тя е.
— Стреляй тогава! Стреляй най-сетне!
— Спокойно! Като че ли трепериш?
— Да, сихди, обзе ме някакво странно чувство. Признавам, че треперя, но не е от страх.
— Знам.
— Хайде, стреляй най-сетне, стреляй, та да дойде и моят ред!
— Овладей се, малчо! Няма да стрелям, докато не ми се удаде възможност да се прицеля добре. Имаме време. Мечката не яде като лъва. Тя е чревоугодник и яде храната си възможно най-бавно. Първо си взема парчетата, които й се струват най-привлекателни, а по-малко вкусните избутва настрана, за да се заеме с тях по-късно. Тази мецана ще остане на трапезата часове наред, за да не си повреди стомаха с някоя набързо преглътната хапка. После ще се замъкне до потока вляво, за да се напие хубаво с вода, а накрая ще се оттегли в леговището си.
— Но ние не можем да я чакаме с часове!
— Нямам и такова намерение. Само ще чакам да се изправи веднъж. По време на ядене тя често го прави. Преди да премине към следващата част от плячката си, всяка мечка се изправя на задните лапи, а с предните чисти муцуната си. Тогава ще можем да я виждаме много по-ясно, отколкото сега. Глупаво е да се стреля по нея предварително. Не бихме могли да направим по-голяма глупост, защото не можеш да различиш тялото й от това на коня и тъмната земя.
— О, напротив, напротив! Виждам я. Толкова добре я виждам, че ще стрелям.
Халеф неспокойно се размърда и дори опря пушката до бузата си.
— Махни пушката! — прошепнах му аз ядосано.
Дребосъкът остави пушката, но беше толкова възбуден, че не можеше и за миг да остане спокоен, а с това можеше да издаде присъствието ни, ако канарата не беше плътно обрасла с мъх.
Изглежда, яденето се услаждаше на мечката. Тя сърбаше и мляскаше като невъзпитано дете пред паница със супа. Разбира се не само при децата може да се наблюдава подобен начин на хранене. Мецаната наистина беше чревоугодница. От време на време тя отчупваше някой кокал и ясно чувахме как изсмуква от него костния мозък.
Настъпи пауза. Тя доволно изръмжа и удари с лапи по месото, за да определи опипом качеството на отделните парчета. После се изправи. Преди да се задържи права, тя на няколко пъти спусна предните си лапи на земята. Когато мечката се изправя по време на такава пауза при ядене, индианците казват: «Тя се вслушва в стомаха си.» Този момент за вслушване е най-подходящ за стрелба. Прицелих се.
Тялото на животното се открояваше ясно. Както правилно бях предполагал, животното беше огромно. Виждах го добре, но въпреки това свалих пушката.
— Аллах, Аллах! Стреляй, хайде, стреляй! — сопна ми се Халеф почти гласно.
— Тихо, тихо! Иначе ще те чуе.
— Но защо не стреляш?
— Не виждаш ли, че е с гръб към нас?
— Какво от това?
— Изстрелът ми няма да е достатъчно сигурен. Мечката обърна поглед към къщата. Дали не е надушила конете ни? Напълно е възможно. Оставя храната. Това е съмнително. Трябва да я изчакаме да се обърне, а после… будала! Какво ти скимна!
От яд извиках тези думи високо. Хаджията повече не можеше да сдържи нетърпението си, прицели се и стреля толкова бързо, че не можах да му попреча.
Без да обръща внимание на избухналия ми гняв, дребосъкът скочи, размаха празната пушка във въздуха и извика:
— Зафер! Галебе! Йолмиш дир, ятиор! (Победа! Триумф! Мъртва е! Свършено е с нея!)
Вдигнах ръка, хванах Халеф за пояса и го дръпнах надолу.
— Ще млъкнеш ли най-сетне, нещастен гарван! Ти прогони мечката.
— Прогоних ли я? — извика той, като се опитваше да се освободи от хватката ми. — Убих я, тя е победена. Виждам я да лежи.