Изтръгвайки се от мен със сила, той скочи отново и извика с всички сили:
— Омар, Оско, чуйте какво щастие, какво блаженство! Чуйте за славата на вашия приятел и как тромпетите разгласяват величието ми! Убих мечката, изпратих я при нейните деди и прадеди, аз, Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хад…
Той не можа да продължи, защото аз скочих, хванах го за врата и го натиснах надолу. Наистина бях много ядосан и затова го бях стиснал толкова силно, че той се прегъна в ръката ми като дървено човече.
— Ако издадеш само още един звук, ще ти фрасна един юмрук, притежателю на злополучен овчи мозък! — заплаших го аз. — Стой тук и бързо зареди пак пушката си! Ще видя дали още може да се направи нещо.
Казвайки това, скочих от канарата, без да се съобразявам с едва оздравелия си крак. Долу бързо се сниших, разхлабих ножа и приготвих пушката за стрелба. Ако мечката все още беше тук, щеше да ме нападне веднага. Отгоре се чу железният шомпол на хаджията, но долу всичко беше тихо. Не се чуваше и виждаше нищо. Все пак успях поне да разбера, че мечката не беше вече при стръвта.
Въпреки това трябваше много да внимавам. При нейната възраст можеше да се допусне, че е достатъчно хитра, да не се нахвърли веднага върху мен, а тайно да се промъкне край скалата. Това щеше да е много опасно за мен, защото, ако заобиколеше камъка, щяхме да застанем толкова близо един срещу друг, че можеше да ме хване с лапа. Затова се отдалечих на няколко крачки от скалата, но така че да мога едновременно да държа под око и канарата, и стръвта.
Чакахме и напрегнато се ослушвахме известно време, но напразно! Тогава изведнъж откъм къщата се чу вик, после втори… и още един, а накрая отчаян стон: «Оставете ме, оставете ме! Махнете се, махнете се! Помощ, помощ!»
— Това е мюбарекът! — извика хаджията отгоре.
Исках да отговоря, но не го направих, защото от същата посока долетя изстрел. Особеният кух трясък ми беше познат: беше черногорската пушка на Оско.
— Мечката е при навеса — извиках аз на Халеф с приглушен глас.
— Слизай бързо долу!
— Хамдулиллях! Значи все пак ще я хванем! — ликуваше дребосъкът.
Той скочи долу, падна, стана отново и профуча край мен. Последвах го със същата бързина. Но като направих няколко крачки, почувствах болка в глезена. Изглежда, скокът от скалата бе наранил крака ми. Трябваше да сменя галопа си с бърз тръс. Със здравия крак правех по широки крачки, а с болния стъпвах предпазливо, само на пръсти.
Неописуемо пронизителен вик раздра нощната тишина. Мюбарекът ли беше това или Халеф, който междувременно вече беше стигнал до къщата? Да не би непредпазливият хаджия да беше налетял направо в лапите на мечката? Обхвана ме страх за дребосъка и по цялото ми тяло изби пот. Повече не обръщах внимание на крака си и продължих да тичам нататък възможно най-бързо.
Вече чувах гласовете на Оско и Омар. Отново изтрещя изстрел. За нещастие на пътя ми се изпречи камък. Не го видях, спънах се и се проснах на земята с цялата си дължина. Мечкоубиецът изхвърча от ръцете ми, накъде — не можах да видя. Бързо станах и се огледах наоколо. Пушката не се виждаше. Нямах време да я търся. Втълпил си бях, че хаджията е в опасност, и не можех да губя нито миг повече. Затова хукнах напред и извадих ножа от пояса си. Насочих се към навеса. — Оско, къде е мечката, къде е? — виках аз отдалеч.
— Вън, вън! — отвърна ми той от навеса.
— Халеф беше ли там?
— Да, но пак тръгна след мечката.
Вече бях стигнал до дървената стена. Две дъски от нея бяха изтръгнати.
— Мечката искаше да влезе оттук — извика Оско. — Стрелях по нея.
— Улучи ли я?
— Не знам. Дъските изтрещяха едва след като бях стрелял.
— От коя страна е Халеф?
— Доколкото чуваме, от дясната.
— Стойте вътре и внимавайте! Животното може отново да се върне.
Продължих да тичам в указаната посока. Вратата на къщата беше отворена. Някой стоеше на входа, виждах по сянката, която хвърляше тялото, тъй като вътре горяха борини. Там лежеше човешко тяло. Спънах се в него, но не паднах.
— Стреляй де, стреляй, стреляй! — чувах да викат от стаята два гласа.
Бях само на около десет крачки от вратата и познах кой стоеше там: беше Халеф. Беше вдигнал пушката си и я насочил към стаята. Изстрелът му изтрещя. После той изхвърча навън и падна на земята, сякаш бе изхвърлен от силна ръка. В следващия миг се появи мечката, промъкна се на четири крака през тясната, ниска врата и отново бързо се изправи.
Халеф също беше скочил. Двамата, той и тя, стояха заплашително един срещу друг, на около три крачки разстояние. Хаджията обърна пушката и се приготви за удар с приклада. Тогава той ме позна, защото бях в обсега на светлината.