— По отношение на теглото, да. Тялото, което лежи там отзад, сигурно е на стария мюбарек. Вероятно е мъртъв. Последният пристъп на треската го е накарал да излезе навън. Учудва ме това, че толкова бързо е рухнал.
— Мечката беше до него. Да не го е убила тя?
— Възможно е. Хайде сега първо да идем при другите. Влязохме в стаята. Светлината, която осветяваше помещението, идваше отгоре. Като погледнах към тавана, видях конакчията и двамата стопани да седят на гредите. Държаха в ръце горящи борини.
— И ти ли идваш, ефенди? — попита Джемал. — Къде е мечката?
— Лежи пред вратата.
— Вай, вай!
Те се спуснаха по вече описаната стълба, поеха си дълбоко въздух, а Юнак каза:
— Виждаш ли, че не бяхме в безопасност? Тя влезе вътре. Какво чудовище! Беше голяма почти колкото вол.
— Нали оръжията ви бяха горе. Защо не стреляхте?
— Да не сме луди! Така щяхме да насочим вниманието й към нас и тя можеше да се качи горе. Мечките се катерят по-добре от човека. Не знаеш ли?
— Знам го. Значи вие не стреляхте, но подканихте моя хаджия да направи това?
— Разбира се! Той нали искаше да убие мечката, ние не сме имали намерение да вършим такава дързост — добави Джемал с лукава физиономия. — Когато той нападна мечката, чудовището не мислеше за нас!
— Много умно, но и много страхливо сте постъпили! Къде е мюбарекът?
— Вън. Обзе го треска и той избяга вън. Ако старецът не беше отворил вратата, мечката нямаше да може да влезе вътре. Къде ли може да е този непредпазлив човек?
— Лежи вън мъртъв. Искаме да запалим отново огъня.
Те ни последваха, но не посмяха да се приближат до хищника. Преди да се осмелят да направят това, искаха да запалят огъня, за да видят дали мечката наистина е мъртва. Халеф отиде да доведе Оско и Омар.
И те също едва намираха думи да изразят учудването си от големината на мечката. От муцуната до опашката мецаната имаше около два метра. Сигурно беше около двеста килограма. Тримата мъже доста трябваше да се напрегнат, за да я довлекат до огъня.
Междувременно аз взех един горящ клон и тръгнах към мюбарека. Халеф ме последва. Старецът не беше умрял от раната си, въпреки че и от нея скоро щеше да свърши. Главата му беше забита във врата, а гърдите му представляваха, така да се каже, каша от месо, кръв и натрошени ребра. Мечката беше счупила тила му, а после разкъсала и гърдите му, след което е била прогонена от изстрела на Халеф.
Безмълвно се върнахме при огъня. Там Халеф разказа какво се беше случило и по какъв начин е била убита мечката.,
Имайки предвид големината на животното, дори Оско и Омар трудно можеха да повярват, че съм се осмелил да нападна мечката с нож. При останалите собствената изгода вземаше надмощие над учудването. Търговецът на въглища опипа мечката и каза:
— Доста е тлъста и ще има много месо. За кожата също биха могли да се вземат хубави пари. Ефенди, чие е животното?
— На този, който го е убил.
— О! Аз не мисля така.
— А как?
— Че принадлежи на мен, защото е убито на моята земя.
— А пък аз предполагам, че всичко наоколо е собственост на падишаха. Ако можеш да ми докажеш, че си откупил тази земя от него, ще ти повярвам, че си неин собственик. Но тогава ще трябва да ми докажеш също, че имаш право и над всичкия дивеч и хищници, които бъдат убити върху твоята територия. Когато мечката дойде, ти се скри. Това е сигурно доказателство, че не си я искал. А ние я преследвахме, следователно е наша.
— Погрешно разсъждаваш, ефенди. Мечката не принадлежи на теб, а на…
— На Хаджи Халеф — прекъснах го аз. — Ако искаш да кажеш това, имаш право. Но ти не можеш да предявяваш никакви претенции. Платих ти дори месото за стръв. Ако от доброта ти оставим част от месото, ще трябва да ни благодариш.
— Какво? — попита Халеф. — Мечката била моя ли? Не, сихди, твоя е. Ти я уби.
— Аз само й нанесох смъртоносния удар. Тя и без нож щеше да си умре, е, наистина, не толкова бързо. Погледни тук! Съвсем близо до двете прободни рани виждаш дупката, която е пробил твоят куршум. Минал е край сърцето и непременно е бил смъртоносен. Затова животното е твоя собственост.
— О, сихди, собственикът изобщо нямаше да е жив, ако не беше дошъл ти, за да го спасиш! Искаш да ми направиш подарък, който не мога да приема.
— Е, тогава ще постъпим по старото ловджийско правило. Ти стреля по животното, следователно кожата е твоя. После аз го намушках, за мен ще бъде месото. Лапите и бутовете ще вземем за нас, а останалото ще получи Юнак, за да не каже, че не сме зачели правото му на собственост.