— Наистина ли, сихди? Кожата ще бъде за мен? Това е най-хубавото нещо от мечката. Как ще се чуди Ханех, най-любимата от всички жени, като ида при нея и й покажа тази победна плячка! А синчето ми, което е наречено на имената на двама ни, Кара Бен Хаджи Халеф, ще спи върху кожата на мечката и ще стане прочут воин, защото тогава силата на мечката ще премине в момчето. Да, да, ще взема кожата. Кой ще я одере?
— Аз. Трябва да вземем мозък, мас и дървесна пепел, за да натрием с тях кожата да остане мека и да не гние. Конят ти ще трябва да носи двоен товар.
Решението ми срещна всеобщо съгласие. Търговецът на въглища донесе едно старо дървено корито, в което трябваше да бъде осолено месото на мечката, а след това да бъде окачено в комина. Този съд съответстваше напълно на притежателя си. Кой знае какво бе държано в него преди това! Но никога не е било мито. Като се залових за работа, Юнак попита какво да прави с мюбарека.
— Трябва да го погребем — каза той. — Нали ще ми помогнете. Трябва да го направим още тази нощ.
— Не е наша работа да копаем гроба. Като негови досегашни врагове нямаме желание да го правим. Имаш ли инструменти?
— Имам чапа и кюрек.[31]
— В такъв случай могат да работят само двама души. Можеш да го направиш заедно с конакчията, а жена ти нека ви помага. Потърси подходящо място! Ние ще присъстваме на погребението. Враждата не бива да продължава и след смъртта.
— Тогава ще го погребем на мястото, където мечката нападна коня. Не искам близо до къщата ми да има гроб.
Той донесе инструментите. Жена му и Джемал се натовариха с дърва и една главня, за да имат осветление по време на работа, и тръгнаха да изкопаят на мъртвеца гроб, който той готвеше за нас.
След като одрахме кожата от мечката, нанизахме една от предните й лапи на клона, който служеше като шиш за печене. Тя беше толкова голяма и тлъста, че и четиримата щяхме да можем предоволно да утолим глада си.
Приятелите ми помогнаха да остържем остатъците от месото от вътрешната страна на кожата, а после хубаво я натъркахме с мозък, меча мас и дървесна пепел, за да можем после така да я навием, че лесно да се завърже зад седлото на коня.
Като свършихме с тази работа, гробарите дойдоха и съобщиха, че ямата е готова. Взеха трупа, а ние ги последвахме.
Моментът, в който се застава до гроба на някой човек, винаги е важно нещо. Дали на него дължим добро или зло, вече няма значение при мисълта, че той застава пред своя съдия, чиято присъда някога ще бъде произнесена и над нас. Тогава омразата изчезва, а отмъщението угасва. Човек мисли само за сериозната дума вечност. Аз поне не изпитвах нищо друго освен състрадание към този враг, умрял от толкова мъчителна смърт, без у него да се появи разкаяние за греховете му. Халеф също каза:
— Да му простим всичко, което ни е причинил и което възнамеряваше да ни направи. Аз съм вярващ привърженик на учението на Пророка, ти си смирен последовател на твоята вяра. Не можем да мразим един мъртвец, а ще му окажем последна почит, като се помолим на гроба му.
На светлината на огъня се виждаха пищни папратови храсти. Нарязахме от тях и покрихме дъното на гроба. Спуснахме мъртвеца и покрихме и него с папратови листа. После Халеф попита:
— Кой ще каже молитвата? Ти ли, сихди?
— Не, аз не съм мохамеданин.
— Е, добре, тогава аз ще се помоля — каза Халеф. — Но преди това, сихди, трябва да кажеш Фатихата, първата сура на Корана, която трябва да предхожда всяко начинание. Искаш ли?
— Да.
— Кажи я тогава! Покойникът е посещавал светите места и е пил от кладенеца на Зем Зем. Може би неговата грешна душа ще намери милост, ако Аллах чуе от твоята уста езика, на който архангел Гавраил е говорил с Пророка.
Застанахме край отворения гроб с обърнати по посока на Мека лица. След като спътниците ми се поклониха три пъти, Халеф каза седемте най-важни качества на Бога, а после аз започнах да декламирам стихове със странна ритмика на наречието на оригинала:
«Ел хамдулилахи, рабюл’аламин.
Ер рахманар рахим,
малике йовмиддин!
Ийякенабюдю, ве иякенестаеин,
ихдина ессратюл мюстаким.
Съратюл’лезине енамтю алейхим,
гайрил магдуби алейхим,
веледдалин!»
Това означаваше: «Хвала и слава на Бога, господаря на света, който повелява в деня на Страшния съд. На теб искаме да служим и на теб се молим да ни водиш по верния път, пътя, по който ще се радваме на милостта ти, а не по пътя, който те гневи, и не по пътя на грешниците!»
После Халеф започна да се моли на висок глас, като вдигна нагоре ръце:
— В името на всемилостивия Бог! Чуйте вие, смъртни, часът на Страшния съд приближава. В този час очите на хората грозно ще се втренчат пред себе си, нито един клепач няма да потрепне, а сърцата ви ще бъдат без кръв. Земята ще тътне и ще се отърсва от бремето си, а хората ще крещят: «Горко ви, какво се случи!» После тя ще оповести мисията си, възложена й от Аллах. Слънцата ще треперят, звездите ще избледнеят, а планините ще се люлеят. Камилата ще забрави рожбите си, а хищниците страхливо ще се скупчват. Морето ще бушува, а небето ще изчезне. Адът ще заври, а раят ще се приближи до земята. Луната ще се разцепи, а хората напразно ще пищят за убежище.