Затова горко ти, горко ти! И още веднъж горко ти и горко ти! Ако не си подготвил душата си да издържиш пред съдията, по-добре щеше да е никога да не се беше раждал! Пъкълът ще те погълне и никога няма да те върне обратно, завинаги.
Но блазе ти, блазе ти! И още веднъж блазе ти! Ако измиеш греховете си във водите на разкаянието и ги оставиш тук, няма защо да се страхуваш, че в този ден адът ще настъпи, защото Аллах ще дойде с ангелите си и ще те въведе в своя рай.
Хаджията се поклони три пъти. Молитвата му свърши. После ние обърнахме главите си наляво и надясно и казахме: «Ес селям алейкюм ве рахметулах! (Нека Божието изцеление и милост са с теб!)»
Оставихме на Джемал и търговеца на въглища да засипят гроба с пръст и се върнахме към къщата, където седнахме край огъня.
Вече можехме да изведем конете от навеса, за да попасат. Мечката не ни застрашаваше. Ние самите също имахме нужда от почивка. Нямахме повече работа, затова сложихме седлата под главите си, за да поспим. Предпазливостта изискваше един от нас да остане на пост. Смяната щеше да се извършва на всеки час. Не можехме да се доверим на онези тримата край гроба.
Най-напред прегледах крака си. Колкото и внимателно и силно да го натисках, не изпитвах болка. Оръжията ни се намираха в непосредствена близост, за да можем, ако се наложи, моментално да си послужим с тях. Затворихме очи.
Но ето че спокойствието ни бе нарушено. Двамата мъже и жената дойдоха да приберат мечката в къщата. Тогава се сетих нещо. Станах и си отрязах едно голямо парче от дебелата тлъстина, която американските ловци наричат Bear-fat[32]. Тримата стояха край мен, без да ме попитат защо я вземам. Тогава забелязах, че на левия крак на търговеца на въглища, който не беше обут, липсваше малкият пръст.
— На левия си крак имаш само четири пръста. Как си изгубил петия? — попитах аз.
— Едно от колелата на тежко натоварената ми кола го прегази. Понеже висеше безжизнено, се наложи да го отрежа. Защо питаш?
— Просто така. Сега забелязах крака ти.
— Ще вземаш ли още от месото, или вече можем да го отнесем?
— Приберете го, ваше е.
Те помъкнаха тежкия товар. Моите спътници бяха наблюдавали какво правя и Халеф се осведоми:
— Защо взе сланината, сихди? Нямаме нужда от нея.
— Може и да ни потрябва. Като идем в Пещерата на съкровищата, вътре ще е тъмно.
— Ти наистина ли ще влезеш в нея?
— Още не знам. Но вероятно ще го направя и тогава с помощта на сланината ще си направя лампа.
— В такъв случай ще ти трябва и фитил. Ей там все още се търкаля парцалът, в който беше увита наденицата. Търговецът на въглища го остави. Можем да завием в него сланината, а после да го използваме за фитил.
— Вземи го. Не искам да се докосвам повече до това нещо.
— А аз трябва, така ли?
— Да, няма защо да се гнусиш, защото това, което беше увито вътре, ти с голямо…
— Замълчи, сихди! — извика той припряно. — Не искам да чуя нищо повече и ще се подчиня на волята ти.
Той стана, уви сланината и я мушна в дисагите си.
Оттук нататък вече никой не ни попречи, но след един час трябваше да ставам, защото жребият за второто дежурство се падна на мен.
В къщата все още светеше. Бях уморен и за да остана буден, ходех напред-назад. Така стигнах до вратата. Видях, че е залостена. През прозореца излизаше лютив дим и миришеше на печено месо. Погледнах вътре. И наистина тримата бяха запалили огън в огнището и печеха мечешко месо, въпреки че вечерта вече бяха изяли доста голямо количество конско. Можех спокойно да ги наблюдавам. Те оживено разговаряха, като си режеха парчета от месото. Не можех да ги разбирам, защото стоях до предния прозорец, а те бяха седнали встрани.
Но точно над тях също имаше прозорец без стъкло. Промъкнах се дотам и се заслушах. Димът излизаше навън. Извадих носната си кърпа, сложих я пред устата и носа си, затворих очи и мушнах главата си в отвора на прозореца. Не можеха да ме видят, защото стената беше дебела, а и прозорецът се намираше над главите им.