Докато размишлявах над чутото, стигнах до извода, че трябва да потеглим веднага, но го отхвърлих. Не познавахме местността, а Джемал щеше да изпълни обещанието си и да обърка пътя, докато търговецът на въглища стигне до целта си. Затова беше по-добре да останем още. Юнак беше описал опасното място така добре, че нямаше да убегне от вниманието ми. Надявах се да успея да намеря някакъв начин да избягна опасността.
Когато по-късно ме смени Халеф, му разказах какво съм подслушал и решил и той се съгласи с мен.
— И аз ще подслушам, сихди — каза той. — Може би ще чуя нещо важно.
— По-добре се откажи! Чух достатъчно, а ако те хванат, ще имаме неприятности. Не бива да знаят, че някой от нас пази.
Като легнахме да спим, сигурно вече беше станало два часът след полунощ европейско време и следователно бе шест часът, когато ни събуди Омар, който последен беше стоял на пост.
Отидохме до потока, за да се измием, а после се отправихме към къщата. Беше заключена. Като почукахме, жената дойде и отвори.
— Къде е нашият водач? — попитах аз.
— Тук, в стаята. Джемал още спи.
— Тогава ще го събудя.
Мъжът лежеше върху парцалите, от които бе направена постелята на мюбарека, и се преструваше, че спи. Като го блъснах няколко пъти грубо, той се изправи, прозина се, гледаше ме сънливо и попита:
— Ти ли си, ефенди? Защо ме будиш толкова рано?
— Защото трябва да тръгваме.
— Колко е часът?
— Дванайсет.[33]
— Едва? Бихме могли да спим още цял час?
— Бихме могли да спим и цял ден, но няма да го направим.
— Не е необходимо да бързаме толкова.
— Не, но аз обичам да яздя в ранна утрин. Къде е Юнак?
— Не е ли тук?
Джемал се огледа наоколо. Старицата каза:
— Господарят ми замина за Глоговик.
— Откъдето дойдохме ние? Защо не се сбогува с нас?
— Защото не искаше да ви буди.
— Аха. И какво ще прави там?
— Ще купува сол. Трябва ни за саламурата на месото.
Тя посочи към парчетата мечо месо в ъгъла, които представляваха изключително грозна гледка.
— Нямате ли никаква сол вкъщи?
— Толкова много не.
— Поздрави мъжа си от нас, като се върне!
— А какво ще правим със заплащането, ефенди?
— Плащане ли? За какво?
— Нали ви приютихме!
— Но ние спахме на открито. За такова нещо не плащам. Хайде, Джемал, тръгваме!
— Първо трябва да се наям — каза той.
— Яж тогава, но бързо!
Той напали огън и си опече парче мечо месо, което изгълта полусурово. Междувременно оседлахме конете. Бутовете на мечката и останалите три лапи увихме в едно одеяло и Оско завърза този товар върху коня си, зад седлото. Водачът ни вече беше готов и тръгнахме на път.
Жената не искаше да ни пусне, без да сме й платили. Тя крещеше, че искаме да я измамим. Халеф обаче извади камшика и изплющя с него във въздуха толкова близо до лицето й, че тя с вик се скри в къщата и залости вратата след себе си. Ала през прозореца ни изпрати с конско евангелие и дълго чувахме лаещия й глас след нас. Не бяхме за няколко пиастъра, но тези хора възнамеряваха да ни убиват. Истинска лудост беше да плащаме за това, което не бяхме получили.
Трета глава
В дяволската клисура
Като напускахме арената на нощното си приключение, където старият мюбарек бе намерил ужасния си край, беше чудно хубава есенна утрин, свежа и уханна. Яздехме между стръмни склонове, а зад тези планини се издигаха непристъпни масиви, мрачни като страшни великани. След около час път гледката наоколо беше такава, сякаш се движехме през клисурите на Пиренеите.
За открит изглед и дума не можеше да става. Обградени бяхме от тъмна вековна гора. Има няколко вида такива гори. Девствените тропически гори, гъстите, излъчващи миризма на гнилоч литовски гори, величествената, рядка вековна гора на американския Запад, естествените, засадени като от градинар в права линия паркове на Тексас, всички те са много различни една от друга. Тази гора в Шар Даг не можеше да се сравни с нито една от споменатите вековни гори. Тук човек неволно започваше да мисли за отмрели култури, върху които сега смъртта бе хвърлила сянката си.
След около три часа езда теренът започна да се спуска стръмно надолу, и ние трябваше да пресечем изпречилата се на пътя ни широка долина, чийто отсрещен край се издигаше почти отвесно нагоре. Това беше истинска скална стена, привидно непрекъсната, простираща се от север на юг на много часове път. В пукнатините и на издатините здраво бяха вкопчили корени огромни смърчове и ели, а високо горе, върху зъбера на тази стена като черна линия се ширеше тъмна гора. Дъното на долината обаче бе обрасло с прекрасна трева, затова предложих да направим на това място почивка за около четвърт час, та да могат конете ни да се насладят на тази зеленина.