— Признай, че е невъзможно да е бил той.
— Напротив, аз твърдя, че е той. Дори веднага ще ти го докажа.
— Не е възможно. От следите ли?
— Да.
— Както за свое учудване видях, те биха могли да ти кажат, че оттук е минал човек, но не и кой е бил той.
— Казват ми го, и то много ясно. Стани и ела!
Закрачих към брега на рекичката, а останалите ни последваха. Там, където мъжът бе минал през водата, беше стъпвал бавно и внимателно. Дъното на потока до брега беше меко. Вътре не се виждаха нито пясък, нито камъни. Толкова по-ясно се открояваха в бистрата плитка вода обаче стъпките от краката.
— Погледни тук, Джемал! — казах аз. — Виждаш ли стъпките във водата?
— Да, ефенди. Виждам също, че както ти правилно предположи, човекът е бил бос.
— Сега сравни следите от двата крака. Намираш ли някаква разлика?
Той се наведе, сигурно за да не можем да виждаме лицето му. Разбираше какво щеше да последва.
— Какво виждам! — извика хаджията. — Този човек е имал на левия си крак само четири пръста! Юнак е бил, сихди, и никой друг!
Водачът ни бе овладял смущението си, изправи се и каза:
— Не може ли и някой друг да е изгубил пръста си и да е минал оттук?
— Разбира се — отговорих аз, — но би било много странно. Питам се само какво намерение преследва Юнак, като ни лъже? Ако планира някакво коварство, вместо сол ще получи селитра, може би с добавка от сяра и дървени въглища. Знаеш ли какво означава това?
— Да, но все пак не те разбирам. От тези три неща се прави барут. Това ли имаш предвид?
— Разбира се, а ако в него има и кръгло парче олово, лесно може да стане така, че вместо при Дяволската скала да иде в ада. Дълбока ли е тази река?
— Не. Няма да се наложи конете да плуват. Може да се мине през нея с навити крачоли. Ще тръгваме ли?
— Да, вече изтече повече от четвърт час. Накъде води пътят, след като се мине през реката?
— Виждаш ли тъмната отвесна ивица в скалите отсреща? Там има вход към една тясна клисура. Тя се нарича Дяволската клисура, защото води към Дяволската скала. Натам ще вървим.
— И след колко време ще стигнем до скалата?
— Малко повече от половин час. Ще се чудиш, като видиш какви скални масиви има от двете страни на клисурата. В тази тясна цепнатина човек се чувства като малък червей между високи до небето стени.
— Няма ли друг път на запад?
— Не, само този е.
— Тогава сме принудени да вървим по него. Преди това обаче все пак искам да се опитам да намеря следите на хората, след които яздим.
В тревата такива вече не се забелязваха, защото тя отново се бе изправила за един ден, но в плитката вода може би ще се виждат.
Предположението ми се оказа вярно. Шестте коня бяха прекосили реката малко по-нагоре по течението. Нямаше смисъл да продължавам да търся. Минахме през потока и спряхме пред входа на клисурата. Широка беше, колкото през нея да могат да яздят двама конници един до друг. После разстоянието между скалите се увеличаваше.
Това беше затворен скален масив, огромна, висока повече от сто метра грамада от плутонски камък, в средата на която някоя подземна сила беше прерязала тази цепнатина. Ако човек вдигне поглед нагоре, му се струва, че отвесните стени събират горе краищата си. Изкачването дотам не беше възможно нито отдясно, нито отляво. Скалите бяха голи и само тук-там имаше места, където някой храст или самотно дърво бяха намерили условия за макар и мизерно съществувание.
— Сега вярваш ли, че шейтанът е направил тази пукнатина с юмрук? — попита водачът ни.
— Да, това е адски път. Човек трябва да се свива като малко насекомо, над което се рее гладна птица. Бързо напред!
Дотук Джемал беше яздил сред нас. Но сега се стремеше да излезе начело. За целта той се промуши покрай Халеф и Оско, които яздеха отпред. Това ме накара да предположа, че се приближаваме към мястото, което трябваше да стане съдбоносно за нас. Той искаше да бъде пръв, за да може да осъществи замислената хитрост.
Изведнъж срещу нас се появи бистра рекичка, съвсем плитка и тясна, която течеше встрани от пътя и изчезваше в една дупка в скалите. Същевременно забелязахме, че горе върховете се раздалечаваха. Скалата от лявата ни страна образуваше широко стъпало, обрасло с храсти и дървета, но да се изкачи човек там беше невъзможно. Това стъпало беше високо около шестнайсет метра, а търговецът на въглища бе казал, че за да се стигне до мястото за нападение, трябва да се изкачат петдесет-шейсет крачки в коритото на реката. Явно, че бе имал предвид това скално стъпало.
Още преди да тръгнем, като оседлавахме конете, бях казал на спътниците си как трябва да се държат. Те също забелязаха, че се намираме близо до въпросното място. Тайно ми отправяха въпросителни погледи и аз им потвърдих с кимане на глава.