Без да обръщам внимание на гневния поглед, който ми хвърли конакчията, тръгнах да се катеря нагоре. Халеф ме следваше. Изкачването беше малко трудно, но не и опасно. Рекичката беше плитка, а издълбаните стъпала бяха достатъчно дълбоки и следваха толкова бързо едно след друго, че човек можеше да се изкачи по тях като по стълбище.
Юнак правилно беше казал. Направихме петдесет-шейсет крачки и се озовахме горе. Скалното стъпало, върху което се намирахме сега, беше широко около стотина крачки. Повърхността му беше разрушена от атмосферните влияния и върху нея постепенно се бе образувал доста дълбок хумусен слой. Там иглолистните и широколистните дървета с храстите между тях бяха толкова близо едно до друго, както само можехме да си пожелаем. Така можехме незабелязано да се прокрадваме.
— А сега? — прошепна Халеф.
— Ще се промъкнем напред. Юнак каза че по това скално стъпало трябва да се върви около сто и петдесет крачки, за да се стигне до завоя. Разбойниците сигурно са се скрили там. Но ние още отсега ще проявяваме възможно най-голяма предпазливост. Ще вървиш непрекъснато зад мен!
— Възможно е някой да стои отпред и да наблюдава приближаването ни.
— В такъв случай наблюдателят ще седи отпред на ръба на скалата. Ако продължим наляво, тоест зад него, той няма да може нито да ни види, нито да ни чуе. Ако все пак някой ни срещне, ще го обезвредим, като по възможност ще избягваме вдигането на шум. За целта съм взел няколко ремъка.
— Знаеш, че и аз винаги нося ремъци в себе си, често се налага бързо да се прибягва до тях.
— Ще използваме пушките си единствено ако срещу нас излязат повече нападатели. Аз ще стрелям само в краен случай, но дори и тогава не бива да убиваме. Един изстрел в крака събаря и най-яростния враг на земята. Хайде да тръгваме!
Промъквахме се напред, като полагахме усилия да докосваме колкото може по-малко клони. Имахме намерение да се придържаме в посока наляво, но не бяхме минали много път, когато вдясно от себе си чухме шум, който ни застави да спрем.
— Какво може да бъде това? — прошепна ми Халеф.
— Някой точи ножа си в камък. Ама че непредпазливост!
— Та той дори и не предполага, че може да ни хрумне да се изкачим на това място. Ще минем ли край него?
— Не. Трябва да разберем кой е човекът. Залегни на земята! Сега се налага само да пълзим.
Лазехме към мястото, откъдето бяхме чули шума, и скоро стигнахме до ръба на скалата. Там седеше на пост шпионинът Суеф и така усърдно точеше ножа си в острия камък, сякаш за тази работа щяха да му платят в сребърни пиастри. Обърнат беше с гръб към нас.
Всъщност трябваше да е обърнат към нас, но той си бе избрал тъкмо това място, от което щеше да ни забележи едва като стигнем почти до него. Разбира се, ако бяхме продължили ездата си само още на няколко крачки, щеше да ни види.
— А сега? — прошепна дребосъкът. — Ще го оставим ли да си седи спокойно?
— О, не! Наоколо е обрасло с мъх. Отскубни една шепа от него! Аз ще сграбча Суеф отзад за тила, така че да отвори уста. Тогава ти бързо му натикай мъха, преди да е успял да извика. Тръгвам напред. Щом стигна на около една човешка дължина до него, можеш да станеш и да се хвърлиш отгоре му.
Запромъквахме се предпазливо напред. Недалеч зад него имаше едно дърво, което ми послужи за прикритие, така че стволът му да е между Суеф и мен. Стигнах до дървото. След две секунди се бях приближил до шпионина. Зад мен се изправи Халеф, готов за скок. Но дребосъкът бе син на пустинята, а не индианец. Той настъпи един сух клон. Клонът изпука и Суеф се обърна с лице към нас.
Никой художник не е в състояние да предаде израза на ням ужас, който се бе изписал по физиономията на шпионина, като ни съзря. Искаше да извика, но нямаше да може да издаде никакъв звук дори и да му бях оставил време за това. Моментално се хвърлих към него и го сграбчих с две ръце за врата. Той размаха ръце и крака и отвори уста, за да си поеме въздух. След миг Халеф се озова до нас и пъхна мъха между зъбите му. Държах го здраво още известно време. Суеф престана да мърда, а като свалих ръцете си от него, беше в безсъзнание.
Вдигнах го и го отнесох между храстите. Беше изпуснал ножа си, а пушката му лежеше до него. Не знаех откъде я беше взел. Халеф донесе оръжията му. Опряхме Суеф седнал до едно дърво и го вързахме за него, така че извитите му назад ръце да обгръщат ствола. После прикрепихме нагънатия на няколко ката пеш на дрехата му върху устата, за да не може да избута с език мъха.