— Така! — кискаше се тихо Халеф. — Добре се погрижихме за него. А какво ще правим по-нататък, сихди?
— Ще продължим пътя си. Слушай!
Долавяше се шум като от стъпки. И наистина чухме, че някой идва. Изглежда, приближаващият се човек отиваше към мястото, където беше седял Суеф.
— Кой може да е? — прошепна ми Халеф. Очите му блестяха от желание за бой.
— Не бързай! — заповядах му аз.
Надникнах между храстите и забелязах Бибар. Огромното му туловище стоеше до дървото, което преди това бях използвал за прикритие. Не можех да видя добре лицето му. Като че ли се учудваше, че не вижда Суеф, и продължи бавно да крачи нататък.
— Внимавай! — прошепнах аз. — След десет-дванайсет крачки и той би могъл да съзре нашите спътници, ако погледне надолу, а той сигурно ще го направи. Да се промъкнем съвсем тихо след него!
Трябваше бързо да се прокрадна зад аладжата и успях да го направя точно навреме. Погледът му се плъзна надолу към пътя. Видя чакащите ни долу трима души и бързо се отдръпна няколко крачки назад, за да не го видят.
Докато се оттегляше, Бибар не се обърна, при което разстоянието между него и мен се скъси толкова, че можех да го хвана. В миг го сграбчих с лявата си ръка за врата, а с десния си юмрук го ударих в слепоочието. Той се свлече, без да издаде никакъв звук. Халеф вече беше застанал до мен.
— И него ли ще вържем? — попита той.
— Да, но не още сега. Помогни ми! Тежък е. Ще занесем великана при шивача и също ще го вържем за някое дърво. — Устата му не беше добре затворена. За да я отворя напълно, си послужих първо с острието, а после и с дръжката на ножа си. Размотахме пояса на зашеметения човек и го използвахме, за да му запушим устата. Понеже Бибар беше много силен, се налагаше да бъде двойно по-здраво вързан, така че ремъците ни свършиха. Ако ни паднеше още някой в ръцете и трябваше да го вържем, не биваше да използвам ласото, защото лесно можех да изгубя скъпоценното въже. Пистолетите и въжето, които бяха затъкнати в пояса на Бибар, сложихме при оръжията на Суеф.
— Останаха още трима — каза Халеф. — Сандар, Манах ал Барша и Баруд ал Амасат.
— Не забравяй и търговеца на въглища, който също е тук.
— Този негодник не го смятам. Какво представляват тези четиримата в сравнение с нас двамата! Хайде открито да излезем срещу тях и да им вземем пушките, сихди!
— Би било прекалено безочливо.
— Защо тогава се изкатерихме тук?
— Не съм имал определен план. Исках да ги проследя. Какво да предприемем, щеше да се разбере след това.
— Е, ето че се разбра. Двама вече са обезвредени. Другите не ни интересуват.
— Мен ме интересуват, и то много. Е, ако бяхме пипнали и Сандар, бързо щяхме да се справим с останалите двама.
— Хм! Де да можеше да дойде!
— Би било по-голям късмет, отколкото бихме могли да се надяваме.
— Или… сихди, хрумна ми една идея! Не можем ли да го примамим?
— По какъв начин?
— Защо Бибар да не го повика?
— Тази идея не е лоша. Разговарял съм с аладжите часове наред и познавам добре гласовете им. Гласът на Бибар е малко дрезгав и мисля, че лесно бих могъл да го наподобя.
— Направи го, сихди!
— Тогава нека идем на някое място, откъдето Сандар трябва да мине, без да ни види.
— Такова място лесно може да се намери, някой храст или дърво.
— Разбира се! Хайде да опитаме!
— Да опитаме ли? Сихди, много обичам да те слушам да говориш по този начин.
Той гореше от ентусиазъм. Дребосъкът можеше да бъде отличен войник. Роден беше за герой.
Продължихме внимателно да крачим напред, докато стигнахме до едно място, където плътно един до друг растяха три храста, така че човек можеше да стой незабелязано зад тях. Промъкнахме се помежду им и аз извиках, но не много високо, като наподобявах гласа на Бибар:
— Сандар! Сандар! Бана гел! (Ела при мен!)
— Шймди гелирим! (Идвам веднага!) — отговори той от мястото, където предполагах, че са скрити мъжете.
Изглежда, хитростта ни щеше да успее. Стоях готов за бой с карабината в ръка. След известно време чух приближаващият се аладжа да пита:
— Нереде син? (Къде си?)
— Бурадаим! (Тук съм!)
Отговорът ми насочи крачките му в желаната от нас посока. Чух го да се приближава направо към храстите, а като погледнах през клоните, вече го виждах. Изпълнен с очакване, като гледаше право напред, той се готвеше да мине край нас, но за съжаление не толкова близо, колкото ми се искаше. Нямаше време нито за колебание, нито за съмнения. Изскочих от храстите.
Сандар ме видя. Ужасът го прикова към мястото му само за секунда, а после той се опита да отскочи назад, но вече беше твърде късно. Ударих го с приклада така, че той се строполи на земята. Той също не носеше със себе си нито пушка, нито чакан, а само пистолети и нож.