Манах понечи да измъкне пистолета от пояса си, но петлето или спусъка явно се бе заклещило някъде. Той не можа да извади оръжието толкова бързо, колкото искаше. А в следващия миг Халеф вече беше върху него и му заповяда:
— Махни ръката от пояса си, иначе ще те застрелям!
— Ще застреляш един от нас! — инатеше се Баруд ал Амасат. — Но само един! Вторият ще улучи теб!
Той извади ножа си. Тогава аз бавно излязох напред, без да казвам нито дума. Държах готовата за стрелба пушка, насочена към говорещия.
— Ефендито! И той е тук! — изкрещя Баруд.
Той отпусна ръката, с която държеше ножа, и от страх отскочи встрани. При това налетя на Манах ал Барша, и то толкова силно, че от сблъсъка той се озова на ръба на скалата. Манах размаха ръце във въздуха, вдигна единия си крак, за да се задържи, но от това окончателно изгуби равновесие.
— Аллах, Аллах, Ал…! — изрева той и изчезна от ръба на издатината. Чу се как главата му се удря долу.
Никой не посмя да се обади, аз също мълчах. Мигът беше ужасяващ. От такава височина! Тялото сигурно се беше пръснало!
— Аллах така отсъди! — извика накрая Халеф, чието лице бе мъртвешки бледо. — А ти, Баруд ал Амасат, си палачът, който го изпрати в бездната. Хвърли ножа, иначе ще излетиш след него!
— Не, няма да го хвърля! Стреляй! Но въпреки това ще опиташ острието му! — изскърца със зъби Баруд. Той приклекна за скок и замахна с ножа. Това беше достатъчно основание за Халеф, за да стреля. Но той не го направи, отскочи назад, обърна пушката си и посрещна противника си с удар на приклада, който просна Баруд на земята. Арменецът беше обезоръжен и вързан със собствения му пояс.
Сега оставаше да се справим само с търговеца на въглища. Храбрецът продължаваше да седи, без да мърда. Дали появата на Халеф го беше стреснала толкова много, или това, което се случи, бе удесеторило страха му. Той протегна ръце към мен и замоли:
— Пощади ме, ефенди! Нищо не съм ви сторил. Знаеш, че съм ваш приятел!
— Ти, наш приятел? Откъде бих могъл да знам?
— Нали ме познаваш!
— Откъде?
— Нали тази нощ бяхте отседнали при мен. Аз съм Юнак, търговецът на въглища.
— Не вярвам. Наистина много приличаш на него, особено що се отнася до чистотата ти. Мръсен си толкова, колкото и той, но не си ти самият.
— Аз съм, ефенди! Не виждаш ли? А ако не вярваш, попитай Хаджи Халеф!
— Не е необходимо да го питам. Очите му не са по-добри от моите.
Търговецът на въглища не би могъл да бъде тук, защото е заминал за Глоговик да купи сол.
— Не е вярно, ефенди!
— Жена му ни го каза, а на нея вярвам повече, отколкото на теб. Ако наистина беше Юнак, мисля, че щях да съм ти задължен и наистина щях да се отнеса с теб много по-снизходително, отколкото с всеки друг. Но тъй като се оказа, че не би могъл да бъдеш този човек, трябва да очакваш същата строгост като чистите си приятелчета, които искаха да ни убият и затова проиграха живота си. Така че ще трябва да увиснеш на това хубаво дърво заедно с тях.
Това го накара да стане. Той скочи и обладан от страх, извика:
— Не е така, ефенди, изобщо не е така. Аз наистина съм Юнак. Ще ти разкажа всичко, което се случи в къщата ми, и какво сме говорили. Не можеш да обесиш човека, който ви е приел така любезно при себе си!
— А за любезно посрещане изобщо не би могло да се говори. Но ако наистина си Юнак, кажи, как стана така, че се озова тук, а не си в Глоговик?
— Аз… аз… исках да взема сол оттук!
— Ах! А защо нареди да ни излъжат, че тръгваш в друга посока?
— Понеже… понеже… — пелтечеше той — по пътя ми хрумна да дойда тук.
— Не лъжи отново! Дошъл си, за да си вземеш дела от плячката. Затова съжаляваше, че конят ти е мъртъв и трябва да ходиш пеша.
— Ефенди, това сигурно го е казал конакчията! Джемал сигурно ни е измамил и ти е разказал всичко.
— Я виж какво признание ми правиш с въпроса си! Знам всичко. Трябваше да бъда нападнат на това място, въпреки че ти ги съветваше обратното. Затова си донесъл на враговете ни тези прашки. В случай, че това нападение излезе неуспешно, трябва да бъдем подмамени в Пещерата на съкровищата и да ни убият в нея.
Юнак наведе глава. Вероятно предполагаше, че знам всичко това от конакчията. Нямах намерение да го убеждавам в противното.
— Е, говори! — продължих аз. — Само от теб зависи дали ще те смятам за толкова лош, колкото останалите. Сега съдбата ти е в твоите собствени ръце.
След дълга пауза на размишление той призна:
— Не бива да мислиш, че планът за убиването ви е излязъл от мен. Тези хора отдавна го бяха намислили.