Подходът ми към Юнак не даде желания резултат. Исках да науча нещо по-определено за Жълтоликия и Каранирван хан. Наистина можех да опитам да изтръгна някакво признание от него с камшика, но нямах желание да използвам това средство и се надявах да постигна целта си и без него.
Потърсих Сандар. Той все още лежеше неподвижно! Пулсът му беше станал по-силен. Сигурно скоро щеше да се съвземе. После се отправих към мястото, където бяха вързани Бибар и Суеф. И двамата бяха в съзнание. Като ме видя, аладжата се задъха от гняв, гледаше ме втренчено с кръвясалите си очи и напрегна сили да се освободи от ремъците.
— Не се мъчи! — казах му аз. — Не можете да избегнете съдбата си. Смешно е, че хора като вас, които нямат мозък в главите си, си въобразяват, че могат да хванат един франкски ефенди. Доказах ви, че замислите ви винаги са само момчешки лудории. Вярвах, че най-сетне ще разберете колко сте глупави, но снизходителността ми беше напразна. Търпението ни вече се изчерпа и вие ще получите онова, което заслужавате, смърт. Друго не сте искали.
Знаех, че нищо не може да обиди така дълбоко аладжата, колкото да го нарека глупак. Впрочем малко страх от смъртта нямаше да му навреди. После се приближих до ръба на скалата, откъдето можех да виждам спътниците си. Оско ме забеляза и извика:
— Ти ли си, ефенди? Слава на Аллаха! Значи всичко е наред!
— Да. Развържи конакчията, за да може да се изкатери горе. Изкачвай се след него и донеси всички ремъци и въжета, които имате при вас. Нека Омар остане при конете.
След малко двамата дойдоха горе с конакчията начело. Посрещнах го с насочен към него револвер.
— Предупреждавам те да не правиш нито една крачка без мое разрешение. Ще ми се подчиняваш незабавно за всичко, иначе ще те застрелям.
— Защо, ефенди? — попита той изплашено. — Наистина не съм ти враг. Нищо не знам и долу стоях съвсем кротко.
— Не говори прекалено много! Още в Треска конак знаех с кого си имам работа. Не успя да ме заблудиш нито за миг. Играта вече свърши. Напред!
Тръгнахме към издатината на скалата, където Халеф пазеше двамата пленници. Баруд ал Амасат беше дошъл в съзнание. Щом Джемал видя двамата, изплашено извика.
— Е, Юнак ли е това или не? — попитах го аз.
— Аллах! Той е! — отвърна конакчията. — Как е стигнал дотук?
— Точно както и ти. Изкачил се е от онова място там. Вземи Баруд ал Амасат и го носи! Краката на Юнак не са вързани и той ще може да върви след нас. Напред!
Негодниците трябваше да ни последват до Бибар и Суеф. Погледите, които си размениха, бяха повече от пронизващи, но никой не каза дума.
Оско беше донесъл няколко въжета. Освен това съблякохме кафтана на Баруд ал Амасат и го нарязахме с ножа на дълги ивици, които усукахме на въжета, за да вържем с тях Баруд и Юнак. После се отправихме към Сандар, който, изглежда, току-що бе отворил очи. Дишаше тежко като диво животно и се бореше с въжетата си.
— Стой кротко, скъпи! — засмя се Халеф. — Когото хванем веднъж, държим го здраво.
И този аладжа беше отнесен там, където се намираха останалите. Дърветата растяха нагъсто едно до друго и пленниците бяха привързани към стволовете им така, че да не могат да се освободят. Накрая дойде ред и на конакчията, който дотогава не беше вързан, за да може да носи другите.
Отпушихме устите на победените мъже, за да могат да говорят, но те предпочитаха да мълчат. Видях, че лицето на Халеф прие тържествено изражение, за да им държи конско евангелие, но го изпреварих с разпореждането да донесе всички оръжия на пленниците. Събрани заедно, представляваха представителна колекция.
— Тези оръжия трябваше да бъдат използвани, за да бъдем убити — казах аз. — Сега по право те са наша плячка, с която можем да се разпореждаме, както искаме. Ще ги унищожим. Счупете дръжките на пушките и пистолетите, а с чаканите изкривете цевите!
Никой не изяви по-голяма готовност за това от Халеф. Ножовете също бяха счупени, а накрая аз с моята хайдушка брадва направих чаканите на аладжите неизползваеми. Физиономиите, с които досегашните притежатели на оръжията наблюдаваха унищожаването им, бяха неописуеми. Но мъжете продължаваха да мълчат, само Юнак се развика, когато счупиха неговата пушка:
— Спрете! Тя е моя!
— Вече не е — отвърна Халеф.
— Но нали аз съм ваш приятел!
— И то най-добрият, когото имаме. Не се тревожи! Ефендито ще спази обещанието, което ти даде.
После хаджията се обърна към останалите с такава физиономия, която ме наведе на предположението, че има намерение да държи някоя от прочутите си речи. Дадох му знак с ръка да ме последва и се отдалечих от полезрението на пленниците.