— Там трябва да е жилището на въглищаря Шарка — казах аз. — Няма и пет минути до него. Най-добре е първо да направя оглед. Влезте с конете в храстите и ме чакайте!
Поверих коня и пушките си на Халеф и продължих нататък пеша. След известно време стигнах до едно празно място, почерняло от въглищен прах. В средата му стоеше изградена от груби камъни къщичка, а наоколо забелязах горящи въглищарски клади или следи от такива.
Една от тези конусовидни купчини, най-голямата от всички, беше вдясно от мен, до края на просеката и съвсем близо до скалите на издигащата се отвесно нагоре стена на долината. Това ме учуди. Тази клада ми се стори още по-странна, като вдигнах поглед нагоре и над гъстите върхове на иглолистните дървета видях да се издига могъщата корона на огромен дъб. Огледах се наоколо, но не открих друго такова дърво. Дали това не беше високият дъб, през вътрешността на който минаваше тайният път към пещерата? В такъв случай много възможно беше намиращата се зад него отвесна клада да е свързана по някакъв начин с тази пещера.
В близост имаше каменна пейка, обрасла с мъх, на която седяха двама мъже, пушеха и както изглеждаше, оживено разговаряха. Единият от мъжете беше облечен в градски дрехи. Костюмът му не беше за тази обстановка. По набитата фигура на мръсния и бедно облечен човек личеше, че това или е въглищарят, или някой от помощниците му. Какво искаше почти аристократично облеченият мъж от изцапания със сажди въглищар? Разговаряха като хора, които си имат взаимно доверие. От другата страна на въглищарската клада чакаше един оседлан кон и хрупкаше листа от храстите. Храстите, при които стоях, стигаха чак до кладата и продължаваха нататък, като опираха и в пейката. Над нея хвърляха сянка клоните на отдавна прецъфтяла жълта акация. Дали да не се опитам тайно да се промъкна зад пейката? Като че ли не беше толкова трудно. Може би щях да чуя нещо важно.
Затова се дръпнах няколко крачки назад и се запромъквах в храстите по посока на пейката. Това, разбира се, не беше толкова лесно, колкото си мислех. Храстите растяха много близо един до друг и за да не ме издаде движението на клоните им, често се налагаше да пълзя по земята.
Като стигнах до скалите, за моя изненада забелязах една доста добре утъпкана пътека, която, изглежда, се спускаше от хълма. Дали този път не водеше към дъба? Тръгнах по него в противоположната посока и скоро се озовах пред въглищарската клада, където долната й част така плътно се допираше до скалата, че изглеждаше като сраснала с нея. Пътеката най-неочаквано свършваше в подножието на кладата. Това ме накара да се замисля.
Кладата беше пред мен, скалата от дясната ми страна, а гласовете на двамата мъже чувах отляво. Пейката беше отделена от пътя, от скалата и моето място с малък храсталак. Легнах на земята и се промъкнах между стеблата, докато стигнах до акацията.
Бях толкова близо до пейката, че почти я докосвах с ръка, но не можеха да ме видят, защото листата образуваха плътна завеса. В момента тъкмо говореше гражданинът. Изразяваше се кратко и ясно. Като се настаних, го чух да казва:
— Това е странна история. Един алеман да преследва мюбарека, аладжите и придружителите им. Не ги изпуска от очи и не им дава покой ни денем, ни нощем. Защо?
— Не знам — отвърна въглищарят.
— И сега го причакват в клисурата ли? Той наистина ли ще дойде? Ще успеят ли?
— На всяка цена. Враговете няма да могат да минат, без да бъдат убити. Юнак, който донесе вестта, че ще дойдат, се е присъединил към останалите. С Джемал стават общо седем души срещу четирима, които освен това нищо не подозират.
— След всичко, което ми разказа за четиримата, мисля, че не са за подценяване. Ами ако при първия признак за нападение обърнат конете си и избягат?
— Още първият признак на нападение ще е смъртта им. Аладжите никога не пропускат целта си, като хвърлят чакани. А да избягат на чужденците изобщо няма да им хрумне, защото са прекалено смели.
— Е, дано успеят! И на мен ми се иска. А ако конят на този немец наистина е такова великолепно животно, както казваш, тогава Жълтоликия ще плати хубав бакшиш и за него. Добре е, че точно сега се случи да съм тук. Така ще мога веднага да взема коня и да го отведа в Ругова.
От радост едва не се издадох, като чух името на мястото. Направих неволно движение и листата прошумоляха. Но за щастие двамата мъже не обърнаха внимание на това. Значи Жълтоликия живееше в Ругова! Но беше ли в такъв случай той търговецът на коне Кара Нирван? Веднага получих отговор на въпроса си, защото човекът добави: