От това, което видях, кръвта ми замръзна във вените. Толкова се бях отдалечил от завоя, че виждах издатината на скалата. На ръба й, на мястото, откъдето беше паднал Манах ал Барша, видях да се бият двама мъже: Оско и Баруд ал Амасат. Пленникът вече не беше вързан и свободно можеше да си служи с ръцете и краката. Бяха се вкопчили здраво един в друг. Всеки се стремеше да се отдалечи от ръба на скалата и да събори противника си долу.
Не мърдах от мястото си. Колкото и да бързах, пак нямаше да успея да отида навреме. Дори и да можех да се изкача и после да измина сто и петдесетте крачки горе, борбата щеше да е решена. Дотогава един от двамата сигурно щеше да лежи долу размазан… а може би и двамата!
Оско бе проявил своеволие против желанието ми. Нямах намерение да убивам Баруд ал Амасат, но животът на Оско ми беше по-скъп от неговия. Сега и двамата бяха еднакво застрашени, защото изглеждаше, че всеки от тях притежаваше толкова сила и ловкост, колкото и другият. Дали и двамата нямаше да загинат? Не! С единия от тях непременно щеше да бъде свършено, но това в никакъв случай не биваше да е Оско. Скочих от седлото и се прицелих с мечкоубиеца. Трябваше да застрелям Баруд ал Амасат. Разбира се, това беше много трудно. Двамата се бяха вкопчили така здраво, че се осмелявах да стрелям само защото добре познавах пушката си и можех да се осланям на хладнокръвието си.
Целих се дълго. Куршумът трябваше да улучи главата на Баруд. Двамата борещи се мъже видяха какво възнамерявам да правя. Баруд полагаше големи усилия, да не попада под мушката ми. Оско се страхуваше да не го улуча, защото извика:
— Не стреляй, ефенди! Слизам долу! Внимавай!
Видях, че той пуска противника си. Баруд се отдръпна настрана, за да си поеме въздух. Тогава Оско също отскочи встрани, за да го приклещи между себе си и пропастта. Вдигна юмрук, сякаш искаше да го удари по главата. Но това беше само номер, защото, щом Баруд протегна и двете си ръце напред, за да отбие удара, Оско се наведе светкавично бързо и го удари в стомаха. В същия момент черногорецът се хвърли на земята, за да не може противникът му да го хване и повлече със себе си. Баруд ал Амасат залитна назад, понечи да се хване в тялото на противника си, но не успя и се сгромоляса долу. Падна до трупа на Манах. Отвърнах поглед ужасен.
Оско отново скочи, наведе се, за да види тялото на Баруд и триумфално извика:
— Зеница е отмъстена! Този човек вече никога няма да краде дъщерите на приятелите си. Душата му ще иде в пропаст, по-дълбока от клисурата, в която падна тялото му! Слизам!
— Къде са другите? — извиках му аз.
— Все още там, където ги оставихме. Никой няма да може да се освободи. Погрижил съм се за това.
Оско се отдръпна от ръба на скалата, а аз се отправих към водопада, където беше пътеката. След известно време той слезе. Още преди да започна с укорите си, той ме изпревари:
— Не говори за това, ефенди! Станало е и вече не може да бъде променено. Таях злобата в себе си. Твоята вяра ти забранява отмъщението, но в планините на моята родина властва законът на разплатата. Господ ни го е дал и ние трябва да го следваме.
— Не, не го е дал Господ — отвърнах му аз. — В ежедневните си молитви се молиш да се изпълни неговата воля и за опрощение на вината ти, както ти прощаваш на длъжниците си. Може ли тогава волята Божия да бъде да му отнемеш правото да съди? Баруд ал Амасат беше отвлякъл дъщеря ти, но не я беше убил. Дори и да си бил убеден, че имаш право да му отмъстиш за стореното, не биваше да му отнемаш живота.
— Да, Баруд ал Амасат не уби Зеница, но я продаде като робиня, а какво е преживяла в Египет, знаеш по-добре от мен, защото ти я освободи. Било е много по-лошо, отколкото ако беше я убил. Към това се прибавя и страданието, което причини на мен и Исла Бен Мафлей. Напразно я търсих из всички ислямски страни. Нейният похитител си заслужи смъртта и бързо я намери. Няколкото мига смъртен страх, които изпита, са нищо в сравнение с голямата скръб, която ни причини!
— Но ти все пак извърши убийство!
— Не, ефенди, не беше убийство, а честен двубой между двама мъже! Можех да го убия, както си беше вързан за дървото, но аз го развързах и го заведох на издатината на скалата. Там освободих ръцете и краката му от въжетата, хвърлих оръжията си и му казах, че е дошъл часът на разплатата. Обясних му, че постъпвам с него благородно, като му давам възможност да се защитава. Да, дори известно време го щадях. Аз съм по-силен от него. Едва като видях, че искаш да стреляш, при което куршумът ти можеше да ме улучи, се възползвах от превъзходството си. Ще ме упрекнеш ли пак?