— Това са самсунлар[2] на моя баща — обясни Исрад. — Точно пред нас се намира конакът на Треска, а вляво е къщата на моите близки. Ние обаче ще опишем дъга. Може някой от ратаите на конакчията да е навън и да ни забележи.
Отклонихме се наляво, докато стигнахме до реката, и яздихме по брега до къщата на овчаря. Беше дълга ниска постройка на един етаж. Някои от капаците на прозорците бяха отворени и оттам се виждаше светлина. Кучетата се нахвърлиха върху нас със сърдит лай, но веднага се успокоиха, щом разпознаха гласа на Исрад. Един мъж показа глава през прозореца и попита:
— Кой е?
— Добър познат.
— Това е Исрад! Жено, Исрад е дошъл!
Главата изчезна, а веднага след това се отвори вратата и старците забързаха към нас, за да посрещнат Исрад. По-големият син също дойде да го прегърне. После овчарят каза:
— Водиш със себе си хора. При нас ли ще останат?
— Да, но не говори толкова високо! Конакчията Джемал не бива да забележи, че тези мъже са тук. Погрижи се преди всичко конете ни да се приберат в обора.
Тук имаше само един нисък овчарник, в тавана на който си ударих главата. Моят жребец не искаше да влезе вътре. Миризмата на овце му беше противна и само с ласки и уговорки успях да го накарам да стане послушен. После се отправихме към стаята или по-скоро към това, което тук се наричаше стая, защото единственото голямо помещение, от което се състоеше къщата, беше преградено на различни отделения от вече често споменаваните плетени върбови стени. Всяко от тях можеше да бъде разширявано и стеснявано посредством преместването на тези прегради. Вкъщи бяха само бащата Джордже, майката Шенка и по-големият син Нико. Ратаите бяха при стадата овце, а слугини нямаше.
Исрад назова имената ни и най-напред разказа, че сме спасили сестра му Сора. Последицата от това беше радушен прием. Нико отиде в обора, за да нахрани и напои конете ни, а родителите му донесоха всичко, което можеше да се намери в къщата, за да ни нагостят. В началото разговорът ни се въртеше около това, което най-много ги вълнуваше, спасяването на снаха им. После стана дума за целта на нашето пътуване и научих, че търсените от нас хора са пристигнали в конака. Разказах им в общи линии защо преследваме тези мъже, като с това предизвиках учудването им.
— Не е за вярване, че има такива хора — извика старата жена и плесна с ръце. — Но това е ужасно!
— Да, ужасно е — изръмжа старият Джордже, — но няма защо да се чудим, че са привърженици на Жълтоликия. Цялата страна трябва да благодари на колене на Господа, когато тази напаст за народа един ден бъде премахната.
— Знаеш ли някакви подробности за Жълтоликия? — попитах го аз.
— Не знам нищо повече от теб или другите. Ако се знаеше къде живее, щяхме да го познаваме, а тогава с него щеше да е свършено.
— Това е въпросът. А да ти е известно къде се намира Каранирван хан?
— Не знам хан с такова име.
— А познаваш ли мъж, който да се казва Кара Нирван?
— Още по-малко.
— Но персийския търговец на коне сигурно познаваш?
— Да. Но на него му викат Кара Аджем. Защо ме питаш за него?
— Предполагам, че той е Жълтоликия.
— Какво? Този персиец?
— Опиши ми го!
— По-висок и по-як е от теб, истински великан и носи дълга черна брада, която покрива гърдите му.
— От колко време се намира в тази страна?
— Не знам точно. Може би са минали повече от десет години, откакто го видях за първи път.
— А може би оттогава се говори и за Жълтоликия?
Джордже се замисли за малко, изненадано ме погледна и отвърна:
— Да, приблизително оттогава.
— Какво е поведението на този търговец на коне?
— Държи се подчертано господарски, като всички хора, които знаят, че са богати. Винаги е въоръжен до зъби и е известен като човек, с когото шега не бива.
— Значи е склонен към насилие?
— Да, ръката му или е свита в юмрук, или държи пистолет. Разказват, че много от хората, които са го обиждали, никога вече не са отворили уста, защото мъртвите не могат да говорят. Но за грабежи и кражби не знам нищо.
— Това описание съвпада с представата, която съм си създал за него. А да знаеш дали общува с въглищаря Шарка?
— Не съм чувал подобно нещо. Имал ли си си вече работа с въглищаря?
— Досега още не, но мисля, че ще се срещнем. Шестимата ще ходят при него. Значи знаят къде живее. А на теб не ти ли е известно случайно?
— Знам само, че живее в някаква колиба навътре в гората, отвъд Глрговик.
— Виждал ли си го някога?
— Бегло.
— Все пак от време на време той излиза от гората, за да продава въглищата си или за целта използва други хора.