— Да, защото ти действа в разрез с моите намерения.
— Трябваше, защото знаех, че ще ми попречиш да го накажа.
— Но като си го развързал, ти сигурно си разхлабил въжетата и на останалите.
— Не, напротив, стегнах ги по-здраво. Няма да могат да се освободят сами. Знаех, че ще се ядосаш. Предвиждах го й съм готов да понеса последиците от гнева ти върху себе си. Но удържах на клетвата, която бях дал някога. Прави с мен каквото искаш!
— Яхвай коня и тръгвай! — отвърнах му аз кратко. Какво можех да направя? Мъртвият не можеше да се върне към живот, а възгледите, в които беше възпитан черногорецът, го караха да смята отмъщението за свой свещен дълг. Не бях доволен от него, но нямах право да се превръщам в съдник на делата му.
Яздех отпред в лошо настроение и мълчах. Като стигнахме до труповете, затворих очи. Докато конят ми ги прескачаше, ми се стори, че чувам стон. Тогава зад мен изтрещя изстрел.
— Какво беше това? — попитах аз, без да се обръщам.
— Още беше жив — отвърна Оско. — Куршумът ми го довърши. Не бива да страда повече.
Четвърта глава
Пещерата на съкровищата
След отмъщението на черногореца, което за съжаление не можах да предотвратя, се върнахме при скритите ни близо до въглищарските клади приятели. Те искаха да узнаят какво се е случило и ни гледаха въпросително, но не получиха очакваните сведения нито от мен, нито от Оско. Оско беше прекалено възбуден, за да е в състояние да започне разговор, а аз смятах, че трябва да се заемем с по-важни неща.
Като се бях промъквал преди това към кладата, бях забелязал една конска следа, която водеше надясно към храстите. Не я бях огледал и реших да го направя сега. По време на отсъствието ми не се бе случило нищо обезпокоително, затова смятах, че мога да оставя спътниците си в прикритието им за още няколко минути.
Не бях вървял дълго по следата и ето че стигнах до конете. Бяха шест на брой, като сред тях бяха и тези на аладжите. Значи, макар да са били убедени, че няма да стигнем до долината, ги бяха скрили.
Време беше вече да се покажем на въглищаря. Яхнахме отново конете и се отправихме към жилището му. Като стигнахме до края на храстите и пред нас се откри просеката, той стоеше пред вратата на колибата си с чужденеца. Още отдалеч видяхме много добре, че се изплашиха от идването ни. Размениха набързо няколко думи и бавно тръгнаха срещу нас.
— Акшамларънъс хаир олсун — поздравих аз. — Чия е тази къща?
— Моята — отвърна притежателят й. — Въглищар съм и се казвам Шарка.
— Значи сме на прав път. Ще ни позволиш ли да слезем тук и да си починем малко?
— Добре сте дошли. Накъде сте тръгнали?
— Отиваме в Ибали. Колко време ще трябва да яздим дотам?
— Бихте могли да стигнете за три часа.
— А трудно ли е да се намери пътят?
— Напротив, дори е лесно. Наистина ли отивате в Ибали?
— Защо да не е така, щом искам да ме осведомиш кой е верният път дотам?
Шарка се смути. След всичко, което беше чул за нас, не можеше да повярва, че цел на нашето пътуване е посоченото място. Изглежда, това му се стори подозрително.
— Какво ще правите в Ибали? — попита той.
— Само ще пренощуваме и на следващия ден ще продължим пътя си.
— Накъде?
— През планините Фанди към Леш[41], близо до морския бряг.
Докато водехме този разговор, бяхме слезли от конете и стояхме срещу двамата. Това значи беше опасният въглищар, за когото човешкият живот не означаваше абсолютно нищо! Преди това не бях успял да го разгледам добре. Имаше сурово като на булдог лице, чиито черти предупреждаваха човек да е нащрек. Изобщо не приличаше на сестра си, жената на търговеца на въглища.
Другият мъж беше пълна негова противоположност. Дори независимо от чистотата на дрехите си той направо излъчваше изисканост. Лицето му имаше по момичешки нежни черти. Човек лесно можеше да се подведе по външния му вид.
— Какво ще заповядаш, ефенди? — продължи да пита Шарка. — Искате ли да хапнете нещо, или пък вода за конете?
— Няма да ядем, но конете ни трябва да бъдат напоени. Има ли наблизо извор?
— Да, точно зад къщата. Позволи ми да ви заведа дотам.
Поточето извираше съвсем близо край колибата и още в началото си образуваше малко коритце, което беше много удобно за пиене. Непознатият бавно ни следваше. Не искаше да изпусне нито дума от разговора ни.