— Е, да опитаме тогава.
Наведох се и погледнах вътре. Не можеше да се види много надалеч, но бе достатъчно, за да се ориентирам. Изправих се отново и разочаровано казах:
— Но вътре е съвсем тъмно!
— О, като влезем, веднага ще запаля светлина — отвърна въглищарят.
— А, така ли? И с какво ще осветяваш?
— С борини.
— Има ли такива в пещерата?
— Да.
Убеден бях, че лъже. В пещера, в която се държат пленници, не се съхраняват неща, с които при определени обстоятелства затворените вътре хора биха могли да си светят.
— Впрочем това не е необходимо — казах аз. — Тук, на кладата, има достатъчно дърва за запалването на огън. Имаш ли огниво?
— Да, чакмак, сюнгер и сяра. Всичко необходимо, за да запаля борината.
— Нямаш ли кибрит? Той е много по-удобен.
— Тук трудно може да се намери такова нещо.
— Така ли! Но все пак имаш клечки!
— Не, ефенди, нямам.
— Странно! Че кой тогава е пъхнал тези тук? Наведох се и извадих няколко кибритени клечки, които преди това бях видял скрити във входа на пещерата между дървата.
— Това… това… наистина е кибрит! — извика Шарка, привидно безкрайно изненадан. — Да не би някой от моите помощници да ги е пъхнал вътре?
— Ти имаш помощници?
— Да, четирима. Понеже не горя дървата в гората, а само на това място, ми трябват хора, които да ми докарват дървата дотук.
— Този, който е сложил кибрита тук, трябва да е голям хитрец, щом се е сетил да опрости всичко възможно най-много.
— Какво искаш да кажеш?
— Като влезем вътре, паленето на огъня с кремъка и сюнгера ще трае толкова дълго, че междувременно ще надушим миризмата на фитила и ще можем отново да изпълзим навън. А с кибрита това може да се направи за миг.
Въглищарят се изплаши и въпреки че лицето му бе покрито със сажди, видях, че пребледня.
— Ефенди — извика той, — не те разбирам. Какво искаш да кажеш?
— Наистина ли да ти обяснявам? — засмях се аз. — Я виж как хубаво си затрупал входа само с борови дървета, така че веднага да се запалят и да вдигнат такъв пушек, че всеки, който се опита да изпълзи обратно, да се задуши моментално. А тези дърва са наредени върху слама, до която чакат кибритените клечки. Ако това са прекрасните неща, на които трябва да се възхищаваме, благодарим. Нямаме намерение да позволим да ни задушат и опекат в Пещерата на съкровищата.
В продължение на един миг Шарка ме гледа, изгубил ума и дума. После гневно извика:
— Какви ги приказваш! Да не би да искаш да кажеш, че съм убиец? Няма да позволя. Искам отмъщение! Ела, Марко! Не бива да им позволим да стигнат до оръжията си. Ще пленим тези подлеци!
Той понечи да хукне към конете ни. «Ученият», когото беше нарекъл Марко, също смяташе да го последва. Тогава извадих двата си револвера, които бях скрил в джобовете и заповядах:
— Стойте! Нито крачка повече, иначе ще стрелям! Такива негодници като вас не могат да ни измамят.
Те видяха, че дулата са насочени към тях, и спряха.
— Аз… аз… само исках да се пошегувам, ефенди! — каза въглищарят.
— Аз също. Бихме могли да се стреляме един друг на майтап, но това не е работа за всеки. Но ако искате, мога и да ви пусна по един куршум.
— Само се разгневих на обидата! Нали преди това каза, че ме смяташ за добър човек!
— Да, но човек може да се излъже.
— Не ви ли посрещнах любезно?
— Да, и съм ти благодарен за това. Заради посрещането бих могъл да забравя случилото се сега, но е мое задължение да се погрижа, докато си почиваме тук, никой да не ни застрашава. Седнете на пейката!
Спътниците ми ще се разположат върху онзи дънер и ще застрелят, без да се замислят, всеки, който направи опит да стане.
Направих знак на Оско и Омар. Те седнаха на пъна, като преди това донесоха пушките си. Дънерът беше на около двайсет крачки от пейката. Така че двамата лесно можеха да държат в шах с пушките си въглищаря и «алима». На тях пък нямаше да им е възможно да разговарят, без да бъдат чути от охраната си. Това и целях.
— Ефенди, не сме заслужили подобно отношение — измърмори Шарка. — Държиш се като разбойник!
— Не без основание. Много добре го знаеш.
— Не знам никаква причина. Това, че съм се ядосал, не бива да те учудва. И сега трябва да седя пред дулата на пушките в собственото си владение? Досега не ми се е случвало подобно нещо!
— Няма да трае дълго. Ще тръгнем скоро. Може би ще поправиш грешката си, като ни опишеш най-прекия път до Ибали.
Клепачите му леко трепнаха. Въглищарят не можеше да се владее напълно и да прикрие радостта си, като чу въпроса ми.